И двамата рицари бяха вдигнали копията си с притъпен връх, готови да ударят противника. Разстоянието помежду им се топеше, летеше пръст, земята трепереше…
Когато се сблъскаха, звукът бе разтърсващ.
Но никой не падна от седлото.
Върнаха се на изходна позиция, а оръженосците побързаха да им подадат нови копия и да поемат счупените.
Конете се устремиха отново един към друг.
Препускаха все по-силно и по-силно…
Нов сблъсък. Почти оглушителен трясък. Едно от животните изцвили. И единият мъж се строполи на земята.
Даниел скочи на крака заедно с останалата публика.
Бе паднал великият французин!
Но не беше победен. Оръженосецът се спусна към него, за да му подаде меча, докато Маклаклън остана на гърба на жребеца си. Той препусна към своя край на арената, слезе от животното, пое меча от своя оръженосец и побърза да се върне в центъра, за да премери отново сили с противника.
Тълпата изрева, когато двата меча се срещнаха с огромна сила. За удоволствие на Даниел англичанинът като че ли започна да отстъпва пред мощта на французина. „Може и да е висок, но това няма да му помогне!“ Вече беше наблюдавала достатъчно подобни турнири и бе уверена, че зрелостта на французина ще му свърши добра работа, тъй като го прави по-тежък.
В следващия миг д’Елетант атакува агресивно, но Маклаклън отстъпи встрани така плавно, че мечът на французина се заби дълбоко в земята. Изгубил равновесие, той падна по лице. Тъй като беше опитен боец, пъргаво се превъртя, с намерение да се изправи на крака, но закъсня.
Англичанинът вече стоеше над него, а притъпеният връх на меча беше само на един-два сантиметра от гърлото му. Всички наскачаха отново.
Виковете и възгласите бяха оглушителни и станаха още по-гръмки, когато Ейдриън прибра оръжието, приведе се в знак на уважение към своя противник и подаде скритата си под металната ръкавица ръка, за да му помогне да стане. Французинът прие също така кавалерски предложената помощ и двамата се поклониха дълбоко. След това д’Елетант се върна при своя кон и оръженосец, докато Маклаклън тръгна напред, прибра меча си в ножницата, вдигна забралото, а накрая и целия шлем.
Даниел веднага разбра защо й се бе сторило, че очите му блестят — те наистина бяха златни. Не кафяви. Нито зелени. А някакъв междинен цвят, ярък като слънчев лъч, Имаше гъста червеникаво-златиста коса и мъжествено лице. Приближи се до кралицата и се поклони първо на нея, а след това — и на краля. Едуард продължаваше да стои прав.
— Забележително, милорд Маклаклън! Забележително! Назови наградата, която би искал от своя крал!
Ейдриън се поколеба за миг.
— Ваше Величество, чух, че Дейвид Шотландски събрал армия, както му наредил Филип Френски, и тръгнал срещу вашите барони в Северна Англия.
— Така е. — Кралят присви очи. — Битката с моите барони се е състояла при Невил’с Крос, недалеч от Дърам, и сега Дейвид е мой затворник. Ако ще искаш освобождаването му… — Гласът му придоби гневни нотки.
— Не, милорд, няма да искам нещо, което не можете да ми дадете. Моля ви само да бъдете милостив към него и да не забравяте, че е съпруг на вашата сестра, а шотландците го обичат.
— Дава ти се. Нищо ли няма да поискаш за себе си?
Младият мъж се усмихна. Красива усмивка. Дяволска.
— Ще дойде време и за това, кралю.
— Винаги ли ще побеждаваш?
— Такива са намеренията ми, Ваше Величество.
Избухна смях.
— Надявам се, млади ми милорд, че твоето време наистина ще дойде!
— Моите благодарности, Ваше Величество! — Ейдриън приведе отново глава пред своя господар, преди да напусне арената, изпратен от нови възгласи.
Даниел, дълбоко разочарована заради очарователният талантлив французин, не проследи с поглед победителя. В началото почти не обръщаше внимание на разговорите наоколо, в които и мъже, и жени обсъждаха храбрия млад Маклаклън.
— Той защитава като дива котка принца в Креси! — рече някой.
— Толкова млад! — въздъхна нежен женски глас.
— Имайте предвид, че е блестящ от малък — обади се кралицата. — Едуард ми каза, че още като дете надминал военния стратег при обсадата на Авил и крепостта паднала благодарение на него.
Авил!
Нейният замък!
Историята й бе добре позната. Крал Филип трябвало да избяга от Едуард. Майка й защитавала Авил и накарала английския крал да помисли, че Филип се намира зад крепостните стени, като по този начин му дала време да се измъкне. Но въпреки героичните усилия на Леноре, крепостта накрая паднала и тя била взета като пленница.
„А сега аз съм тук, повереница на краля. Или по-скоро негова затворница, също като майка ми.“
Вече знаеше защо. Маклаклън! Стисна юмруци. Това значи беше великият рицар. Който винаги побеждава. Каква дързост!