От тази нощ Даниел започна да сънува сладки сънища, в които рицарят попадаше в ръчичките й и тя го накълцваше на парченца. Отчаяно й се искаше да може да го призове на двубой, но той беше воин, а тя самата още не беше навършила дори единайсет години.
Една вечер, няколко дни по-късно, Даниел видя на масата черен пипер. Взря се в него и тогава й дойде наум една идея. Тъй като нямаше нито силата, нито нужната позиция, за да предизвика Маклаклън на двубой, се налагаше да води своите битки с оръжията, до които имаше достъп.
Черният пипер беше ценна и скъпа подправка, но прекалено големите количества от него можеха да причинят неприятни усещания. Погледна към Маклаклън. Красивото му лице се смееше, докато разговаряше с кралицата. Животът явно му се струваше много весел. Може би малко повечко пипер щеше да му отнеме чувството за забава.
Даниел се измъкна от мястото си, заобиколи високата маса и се престори, че заговаря кралицата, а междувременно сипа щедро от подправката в чашата му с вино. После се поклони смирено на своя кръстник, който присви подозрително очи. Седналият от едната му страна благородник го попита нещо и тя дочу, че ставаше дума за блясъка на косите й. След това се намести до Джон, един от кралските синове. Той бе само с няколко месеца по-голям от нея и определено й харесваше. Знаеше, че се чувства по-висшестоящ, но затова пък беше винаги в добро настроение, имаше прекрасно чувство за достойнство и бе неизменно готов да й помогне. Усети проницателния му светлосин поглед върху себе си.
— Ядосана ли си, Даниел?
— Ядосана?
Той се приведе по-близко.
— Наблюдавах те миналата седмица, по време на турнира, когато майка ми спомена за обсадата на Авил. Лицето ти побеля като платно. Помислих, че ще забиеш нокти в собствената си плът. Авил е бил превзет още преди твоето раждане. Не позволявай случилото се тогава да те разстройва.
— Не съм ядосана — заяви Даниел и набоде парче месо от чинията помежду им.
В този момент се разнесоха задавени звуци, последвани от мощна кашлица. Тя не вдигна поглед.
— Я, ама това е Ейдриън Маклаклън! — извика Джон.
Едва тогава вдигна очи. Лицето на младия мъж бе станало кървавочервено. В следващия миг посегна към чашата на своя съсед и я пресуши, което явно изгаси огъня в гърлото му.
— Боже мой, Ейдриън, какво стана? — възкликна кралят.
Маклаклън не успя да отговори веднага.
— Нищо, Ваше Величество. Нищо, струва ми се. Просто чаша с… лошо вино. И подправки. Нищо повече.
Даниел се вторачи в чинията си и задъвка припряно. Усети погледа на Джон върху себе си, но той не каза нищо повече. След известно време се осмели отново да вдигне очи към високата маса. Лицето на Маклаклън бе възвърнало нормалния си цвят. Той обходи с поглед стаята.
Очевидно беше озадачен.
В този момент златистите очи се спряха върху нея и тя замръзна.
„Той иска да всява страх у хората! Смелият рицар, който превзема френски крепости и громи френски рицари!“
Опита да откъсне очите си от него, но това се оказа невъзможно. После Ейдриън отмести поглед и тя си даде сметка, с огромно облекчение, че той нямаше причина да подозира една кралска повереница.
Обсадата на Кале продължи безкрайно, поне на Ейдриън му се струваше така. Стратегията на краля бе да остави гладът да накара хората да се предадат.
Кале, който се намираше на мястото, където Ламанш е най-тесен, бе труден за превземане, тъй като се пазеше от двойна стена с кули и ровове.
В крайна сметка крепостта падна. Измъчените жители бяха изяли и последния плъх. Едуард изпрати свои хора, за да преговарят с губернатора, които се върнаха с настояване от страна на обитателите да бъдат пощадени. Маклаклън беше при краля, когато главният посланик, Уолтър Мани, предаде искането.
— В него няма и капчица молба! — изрева Едуард.
Никое друго място не го нервираше както Кале. Пиратите от този град бяха погубили много от хората му. И на всичкото отгоре бе издържал толкова дълго на обсадата. Маклаклън обаче се опасяваше от неразумния гняв на Едуард, защото можеше да донесе още страдания.
— Ваше Величество! Вие сте благороден крал. Не би трябвало, когато един ден се върнете в спомените си към тази велика битка, да се сещате за нея като за клане!
— Клане? — Едуард присви очи.
Уолтър Мани побърза да се намеси.
— Милорд! Ако вие на свой ред ни изпратите да защитаваме някоя крепост! Колко по-добре бихме се чувствали да знаем, че някога сте проявили милост, та ако всичките ни усилия се провалят, също да се надяваме на пощада!