— Ще се оженим — и двамата си дадохме дума и това ни изпълва с щастие! — заяви Маклаклън.
Младата жена се засмя.
— Ех, Ейдриън. Наистина ще се оженим, тъй като ти си моят велик и неукротим воин, а аз предизвиквам баща си — или, да пази Господ, самия крал — да опита да ни спре!
Явно щеше да я целуне. Даниел се разстрои дълбоко, като разбра, че Маклаклън ще я придружава. И определено не желаеше да става свидетелка на размяната на нежности между шотландеца и Джоана. Затова се завъртя пъргаво на пети, твърдо решена да се измъкне.
Чу обаче въздишка, последвана от нещо като стенание, което я спря. Притеснена, че нещо е причинило болка на младата придворна дама, тя се обърна. Но Джоана съвсем не страдаше. Беше се притиснала в Маклаклън, който се издигаше като висока стоманена кула над нея.
„Този мизерник бе победил на турнир прекрасния френския рицар единствено благодарение на невероятния си късмет, а сега изглежда бе омаял и Джоана.“
Даниел прехапа долната си устна, изнервена от странната топлина, която я изпълни. Сети се отново, че в най-скоро време можеше да се озове в ролята на брачна пионка. Обширните богати имения я правеха изключително изгодна партия и сега, докато наблюдаваше онези двамата, пак я обзе страх. Джоана искаше да бъде със своя воин. А какво ли би представлявал бракът, ако жената презираше своя партньор?
Колко ли още кралят щеше да отказва всички молби за ръката й и защо изобщо чакаше?
Смутена, задето бе останала да наблюдава влюбените, с пламнало лице Даниел се втурна по коридора и спря едва когато вече едвам си поемаше въздух.
И тогава замръзна на място, тъй като чу нечии стъпки непосредствено зад себе си.
Вмъкна се припряно в една стенна ниша и зачака. Миг по-късно Ейдриън Маклаклън прелетя покрай нея. Затаи дъх, докато го наблюдаваше как отваря една от вратите и изчезва зад нея.
Този коридор водеше към апартаменти. Те се даваха само на най-ценените от Едуард хора. Останалите рицари спяха почти един върху друг в претъпкани стаи.
Как можеше Джоана да обича Маклаклън? Та той не я заслужаваше. Беше спечелил всичко благодарение на предателството си спрямо Леноре и Авил. А сега щеше да я съпровожда до Гаристън. Откъде такава жестокост у краля? Възможно ли бе да мисли, че тя не си дава сметка колко дълбока рана е нанесъл той на семейството й?
Отдръпна се, когато вратата на стаята се отвори отново. Появи се оръженосецът с ботушите на своя господар в ръка. Даниел забърза по коридора с намерението да се измъкне, но откри, че се движат в една посока, към внушителните кухни.
Престори се, че отива да вземе някаква билка, с която да облекчи главоболието на кралицата. Докато чакаше, видя как оръженосецът на Маклаклън присяда на пейката, за да лъсне ботушите. Момъкът приключи бързо и веднага си тръгна.
Обзета от любопитство да види къде отива, тя се завъртя на пети и събори някаква пръстена кана, която падна право върху ботушите. Дъхът й секна. Наведе се пъргаво и откри, че каната е пълна, или по-скоро — е била пълна с мед. Голяма част от лепкавата течност се бе изляла. Взря се объркана, а след това прехапа долната си устна, за да прикрие усмивката си. Не беше го направила нарочно, но така или иначе Маклаклън си бе получил заслуженото. Определено Господ беше на нейна страна. А ботушът — целият в мед.
Като се събуди на другата сутрин, Ейдриън се поизлежава в леглото. Беше рано, а това, което му предстоеше, определено не му допадаше.
Загледа се в тавана. Питаше се кога ли, ще може да разговаря с краля във връзка с Джоана.
Сега щеше да му бъде трудно да се срещне на четири очи с него, тъй като го изпращаха на тази глупава мисия с момичето. А Едуард също бързаше да замине някъде. Изобщо всички тръгваха днес.
Ейдриън досега не се бе сблъсквал с чумата, но бе слушал достатъчно за нея, за да знае, че тя не прави разлика между богат и беден, силен и слаб. Единственото хубаво при нея бе, че тя често връхлиташе и си свършваше работата със зашеметяваща скорост. В противен случай цялото тяло се покриваше с гнойни мехури. Ако те се пукнеха, човек можеше и да оцелее…
Много обаче умираха в големи мъки.
Маклаклън не се страхуваше от смъртта. Толкова пъти вече се бе изправял лице в лице срещу нея. Но се боеше от собствените си слабости, затова се молеше болестта да не го покоси.
Страхът от чумата още повече усилваше неохотата му да се раздели с Джоана, макар тя да го бе уверила, че ще бъде изключително предпазлива.
— Благородни лорде, с позволението на кралицата мога да отида или до мочурливите имения на баща си близо до границата с Уелс, или… да посетя приятелката си, графинята на Гаристън и Авил — бе казала тя.