Мисълта Джоана да пристигне в Гаристън беше наистина много приятна. Надяваше се само баща й да й разреши да го направи. Смъмри се отново, че е чакал толкова дълго и не е поискал ръката й, но нещата се бяха развивали изключително гладко и не виждаше какво би могло да им попречи. Баща й го харесваше, той харесваше баща й. Откакто се бе прибрал от Франция, приятелството им се бе задълбочило — тя се бе промъквала в стаите му посред нощ и макар да му бе минавало през ума да се държи рицарски и да я отпрати, желанието и огънят на младостта бяха прогонили всякаква мисъл за въздържание. Беше му приятно да я люби. Както впрочем и всичко останало, свързано с нея. Ако понякога му се случваше да се събуди нощем с усещането, че нещо му липсва, това само му припомняше колко бурно я обича и колко сериозно възнамерява да се ожени за нея. Тя щеше да бъде прекрасна и любяща майка на синовете и дъщерите, които възнамеряваше да създаде — много деца, силни и несломими.
Нежеланието да придружава Даниел нямаше да промени нищо. Едуард го бе уверил, че се нуждае много от неговите услуги. Това бе важно пътуване, тъй като графинята не бе стъпвала в английските си владения и бе крайно време да осъзнае, че баща й е англичанин. Очевидно Едуард искаше да й покаже какви богатства има и че за тях трябва да се полагат разумни грижи.
Беше сигурен, че кралят се дразни от пристрастието й към Франция. Но тъй като тя бе израснала в Авил и несъмнено познаваше доста от роднините си от династията Валоа, Ейдриън не виждаше къде другаде можеха да бъдат насочени симпатиите й. Поведението на Едуард към нея обаче му се струваше странно. Понякога го бе виждал как я съзерцава замислено по време на вечеря в голямата зала. Беше го чувал да говори с радост за красотата й и след това изведнъж да заявява гневно, че трябва да я държи изкъсо, тъй като имала опасни наклонности, които му били добре познати. Маклаклън можеше само да предполага, че има предвид майка й — магьосницата.
А дъщерята действително беше опасна. Ейдриън не знаеше какво е сторил, за да предизвика неприязънта й, но подозираше, че в Кале именно тя бе сипала черния пипер във виното му. Понякога бе улавял върху себе си погледа й и в него бе съзирал диви зелени огънчета. А беше същински ангел в присъствието на Филипа и изглежда милееше искрено за нея, защото неизменно свеждаше очи към земята.
Но я бе виждал и на двора, докато се учеше да борави с меча заедно с кралския син Джон и неговите учители. Тогава тя никога не отстъпваше. Внезапно се запита дали Даниел имаше представа, че той е участвал в превземането на Авил. Но това се бе случило преди нейното раждане. Нямаше как да го знае. Не, просто си бе навила на пръста, че не го харесва. Щеше обаче да се научи да го понася и да бъде любезна.
С тази мисъл Ейдриън се изправи. Спеше гол и при ставане с радост си обливаше гърдите и ръцете със студена вода, за да се разсъни.
Избърса се и остана за известно време неподвижен. Да, добре се бе подредил и нямаше мърдане. Ако си спомняше колко мил наставник е бил Робърт Оксфордски и колко възхитителна — Леноре, вероятно щеше да издържи на пътуването, в памет на двамата.
Облече ризата, панталоните и туниката, като си повтаряше, че въпросната задача щеше да приключи скоро — все пак всичко си имаше край.
Беше успял да постигне сравнително по-добро разположение на духа, когато приседна на края на леглото, за да си обуе ботушите. Пъхна решително крак в левия ботуш и трепна, усетил нещо лепкаво през чорапа си.
— Какво, за Бога…
Измъкна стъпало. Беше покрито с… Мед!
Изруга цветисто, пусна ботуша на пода и го загледа изумен.
— Кой?
Кой наистина! Присви очи. Малката французойка. С големите си блестящи изумрудени очи, гарвановочерни коси и измамна хубост.
Запрати ботуша в стената, закуцука с омазан крак към вратата, отвори я широко и се показа в коридора. По някаква случайност Монтейн точно в този момент бързаше нанякъде. Ейдриън я сграбчи за ръката и я извъртя така, че да застане с лице към него.
— Милорд!
— Къде е малката вещица?
— Милорд, не съм сигурна за кого…
— Миледи Даниел д’Авил. Къде е тя?
— Приготвя се за път, естествено. Кълна се…
— Къде е? — изрева той.
Младата жена подскочи от притеснение и посочи:
— Ето там, втората врата. Но, милорд…
Вече не я слушаше. Без да усеща лепкавия чорап, се втурна натам. Вратата бе открехната. Той я блъсна с крак.
Даниел беше сама в стаята си и сгъваше някаква дреха. Стресна се от рязкото отваряне на вратата, но не подскочи и не спря да си гледа работата. Тъмните й вежди се повдигнаха с царствено презрение.