Изглеждаше много голяма за тринайсетте си години. За първи път Ейдриън си даде сметка, че тялото й се е закръглило. Деликатните й черти й придаваха достолепен и зрял вид, особено в съчетание със зелените пламъчета на очите и вирнатата брадичка.
— Милорд?
Младият мъж се усмихна. Влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си.
— Миледи, вие сте повереница на краля. Бедно френско сираче, което трябва да се приспособява към всички тези английски неща! Е, аз познавах баща ви. И той не би искал дъщеря му да се превърне в непоносимо същество! Не ви съветвам да си правите шегички с мен, графиньо, тъй като ще се наложи да си платите цената!
Тя не помръдна, нито издаде по някакъв начин страха си. Даже имаше дързостта да се направи на ядосана.
— Да не сте посмели да ме докоснете, милорд — изсъска тихо и невъзмутимо. — Все пак аз съм повереница на краля!
— Не отричате, че…
— Милорд, бихте ли освободили покоите ми?
— Да освободя! Да освободя! О, миледи…
Нямаше представа какво трябваше да направи… може би просто да я удуши на място. Но тъкмо прекоси стаята до средата, когато чу името си, при това изречено с известна тревога.
От устата на краля.
— Ейдриън!
Спря, събра сили и погледна Едуард в лицето.
— Затруднения ли имаш?
Монтейн стоеше смутено край него. Маклаклън си представяше как бе хукнала по коридора, викайки, че един от кралските рицари се готви да нападне господарката й.
— Страхувам се, че имам, Ваше Величество — отвърна спокойно той, стиснал челюсти. — Когато се събудих тази сутрин, открих, че освен крака ми, в ботуша ми има и нещо друго. Странно, но смятам, че за това е отговорна милата малка графиня!
Погледът на Едуард незабавно политна към Даниел.
— Миледи?
— Кралю?
— Отговорна ли сте за това, както смята владетелят Маклаклън?
— Нали е воин? Защо ще трепери заради нещо такова? А и защо ли аз бих се занимавала с мръсните му ботуши, Ваше Величество? — отговори развеселено тя.
— Ваше Величество — намеси се без повече церемонии Ейдриън, — както изглежда миледи се нуждае от известно дисциплиниране! И вие, и кралицата имате слабост към нея, това съм го разбрал. Но, Ваше Величество, вие наредихте да отговарям за нея и аз няма да търпя подобно поведение!
— За нея сега съм отговорен аз — отвърна с въздишка кралят. — И следователно не е в твоите ръце. Но ела с мен, Ейдриън, искам да ти кажа няколко думи.
Едуард тръгна към вратата. Монтейн се спусна към своята господарка и хвърли виновен поглед към младия мъж.
След миг Маклаклън пристъпи заплашително. Даниел не трепна, но този път, както установи с известен триумф той, все пак леко пребледня.
— Миледи, опитайте отново нещо от този род и кралят няма да бъде наблизо, за да ви защити. Имайте ми доверие!
— Уви! И какво ще направиш? Ще причиниш отново падането на Авил? Но той вече падна! Или ще използваш разни номера, за да сломиш по-силни и умели от теб рицари? — За негово изумление сега тя направи крачка напред, стиснала здраво длани пред себе си. — Какъв прекрасен живот си си създал, земевладелецо Маклаклън, върху нещастието на другите! Ти не заслужаваш това, което спечели със съсипването на Авил! Със сигурност не заслужаваш и Джоана!
— Какво?
— Кралят те повика! — напомни му внезапно тя.
— Какво каза? — повтори Ейдриън.
Монтейн, ококорила хубавите си кафяви очи, се спусна зад Даниел и я хвана за раменете.
— Нищо не е казвала, владетелю Ейдриън!
— Казах, че не заслужаваш Джоана. Тя е мила, добра и нежна. А ти си също като загубения лъв на щита си — само ревеш, дереш, отваряш паст и грабиш!
Младият мъж направи още една крачка към нея и вдигна показалеца си под носа й.
— А вие, миледи, в най-скоро време ще получите един хубав пердах, със или без съгласието на краля!
Тъй като го сърбяха ръцете да приложи заканата си незабавно, реши с тази реплика да напусне сцената. Затова се завъртя на пети и си наложи да излезе от стаята колкото се може по-бързо. Когато се озова в коридора, изненадан откри, че Едуард го чака.
— Прекалено дълго е живяла сред французи — въздъхна той. — Трябваше да моля Леноре да ми я изпраща от време на време, но тогава битките следваха една след друга, а и докато майка й беше жива… — Гласът му секна и той извърна поглед. После изгледа строго Маклаклън. — Не можеш ли да се отнасяш малко по-мило с нея?
— По-мило? — повтори невярващо младият мъж. — Това значи да я подканя да влезе в стаята ми, докато спя, за да ми пререже гърлото!
— Хайде, хайде, положението не е чак толкова лошо.
— Тя има нужда от строга дисциплина, Ваше Величество!
— Ти беше много по-малък от нея, когато допринесе за падането на Авил. По онова време доста от моите хора — както и от защитниците на крепостта — смятаха, че имаш нужда от строга дисциплина.