— Вярвай ми! Моля те! Причиняваш ми болка!
Маклаклън помисли, че я смазва под тежестта си и се отмести на една страна. Тя тутакси скочи, намери голямата ленена кърпа и се уви.
Ейдриън въздъхна, стана и се приближи до нея.
— Даниел, не можеш да се върнеш в Авил. Не веднага. — Отпусна се на коляно и протегна ръка към брадичката й.
— Даниел — прошепна нежно той, като установи изумено, че гласът му пресипва все повече и повече и че я желае отново.
И то болезнено. Прекалено дълга беше раздялата им. Даниел освободи с рязко движение брадичката си и се отдалечи.
— Да не си ме докоснал! — изсъска яростно тя.
Как само му се искаше да не се изкушава да я вдигне в обятията си и да я има още веднъж. Но слънцето вече изгряваше…
— Говоря сериозно, Ейдриън, не ме докосвай. Не те желая… не мога да понасям… не мога…
— Накарай ме да ти повярвам.
— Никога повече да не си ме докоснал!
Сви рамене.
— Щом това е желанието ви, миледи.
Обърна се с гръб и започна да се облича.
Все едно че не страдаше като прокълнат. И че не агонизираше.
Усещаше, че тя го наблюдава. Изобщо не я погледна. Облече панталоните, ризата, туниката и ботушите. Накрая се загърна с широкото наметало.
Отправи се към вратата, отвори я, излезе и я затвори.
Без да погледне назад.
Глава 19
Принц Едуард и хората му бяха заминали. Даниел реши, че се готвят да атакуват френския крал. Дразнеше се, че е затворница, макар замъкът Рьононкур да бе прекрасен и да разполагаше с всички удобства. Позволяваха й дори да язди, съпровождана от двама по-възрастни рицари, Жерве дьо Леон и Хенри Латимиър. Непрекъснато размишлявате върху ситуацията, в която се бе озовала. Един от двамата рицари оставаше все край нея, на пост пред апартамента. Терез изглежда не беше в Рьононкур. Фактът, че девойката бе тръгнала с войските на принца, й причиняваше голяма мъка, която обаче тя опитваше да скрие дори от самата себе си. Люк също бе заминал, за да се грижи за конете и снаряжението на съпруга й.
Едни слуги й носеха храната, други се грижеха за стаята й, трети приготвяха банята и идваха да вземат дрехите й за пране. Един ден случайно дочу за нареждането на принца да не бъде обслужвана винаги от един човек, тъй като можела да се сприятели с него и да го използва за напускане на замъка.
Дните й се струваха безкрайно дълги. Монотонността я влудяваше. Никога не си бе падала по ръкоделията. Четеше, яздеше и чакаше. Храната явно не й понасяше. Понякога се чувстваше изтощена и болна. С всеки следващ ден безпокойството и гневът й нарастваха. Наистина не бе сторила нищо лошо на принц Едуард… и на Ейдриън. Нямаха право да се държат така с нея. Авил беше нейният дом и мястото й беше там.
Нощем, докато се мъчеше да заспи, я измъчваха картини, в които виждаше съпруга си и Терез. Лежеше будна и проклинаше ролята, която имаха жените в политиката и в обществото. Не беше справедливо! Нищо от това, което ставаше, не беше справедливо. Когато не беше ядосана, се страхуваше — за Ейдриън и за французите.
Една нощ, докато крачеше напред-назад като затворен в клетка звяр, се сети за малкия балкон. Хареса й да стои на него. Наблюдаваше тъмното звездно небе и се молеше да не полудее от чакане, а Господ да й изпрати решение.
И Господ го направи. Веднъж, като се подпря на стената, усети, че тя се отмества, за да разкрие тясно спираловидно стълбище. Беше тъмно и оплетено с паяжини. В началото й бе противно да слезе по него. Но все пак взе лампа и огледа старите каменни стъпала. Те водеха към това място на двора, където се намираха конюшните.
Само за да се убеди, че е възможно, наметна дълга пелерина с качулка и се измъкна в двора.
На следващата нощ отиде до селото. Децата носеха вода от извора, в малките къщички горяха огньове, а фермерите и занаятчиите си почиваха след дългия работен ден. Даниел се чувстваше на седмото небе от щастие, че никой не е разбрал за излизането й от замъка.
Започна редовно да си прави подобни нощни разходки. Ставаше все по-дръзка и по-дръзка. Веднъж излезе по-рано и си купи сребърни бижута от бижутера, който работеше близо до крепостните стени. И тъкмо се канеше да си тръгне с новата брошка, когато чу:
— Графиньо?
Стресната от факта, че знае коя е, тя се закова на място и го изгледа внимателно. Беше около петдесетгодишен, сериозен, слаб мъж с дълги деликатни пръсти. Помоли се да не е някой фанатичен последовател на Ейдриън или на принца, който ще се почувства длъжен да отиде и да съобщи на пазачите за среднощните й разходки. Но човекът се приведе напред.
— Ако някога пожелаете да стигнете по-далеч от селото, само поискайте помощта ми.