Джеймс Хадли Чейс
Удряй където боли
1
Името ми е Дърк Уолъс — неженен, прехвърлил четиридесетте, висок, чернокос и с лице, което сега-засега не плаши дечицата. Аз съм един от двадесетте оперативни служители на детективска агенция „Перфект“, намираща се на последния етаж на „Трумън Билдинг“, авеню „Парадайс“ в град Парадайс, щата Флорида.
Детективска агенция „Перфект“ е най-добрата и най-скъпата по цялото Източно крайбрежие на САЩ. Основана е преди шест години от полковник Виктор Парнъл, ветеран от войната във Виетнам, и оттогава непрекъснато просперира. Парнъл беше проявил достатъчно съобразителност и беше разбрал, че рано или късно милиардерите, живеещи в град Парадайс, ще имат нужда от детективски услуги. Агенцията е специализирана в решаването на бракоразводни и родителски проблеми, в шантажите, хотелските измами, наблюдаването на съпрузи и почти всичко останало, без убийства и масови безредици.
Двадесетте оперативни служители, повечето от които са бивши ченгета и военни, работят по двойки. Всяка двойка е самостоятелна и, освен ако не възникнат някакви особени обстоятелства, не знае с какво се занимават останалите. Това се прави, за да се предотврати изтичането на информация в пресата. Ако все пак това стане, на двамата, които са го допуснали, незабавно се посочва вратата.
След осемнадесет месеца работа в агенцията на мен ми беше предоставен собствен кабинет. В него се намираше и бюрото на помощника ми Бил Андерсън — бивш заместник-шериф.
Бил Андерсън беше нисък като тапа, но по раменете му имаше доста мускули. Запознах се с него, когато ме изпратиха в Сърл, за да открия един изчезнал младеж. Тогава все още беше заместник-шериф и мечтаеше да дойде на работа при нас в агенцията. Та, с негова помощ успях да се справя с онзи заплетен случай, а в замяна уредих да го назначат при нас1.
За мен той се оказа безценен във всяко едно отношение. Не се интересуваше по колко часа работи на ден, а в нашата професия това е много съществено. Особено го биваше да измъква нужната ми информация, с което ми спестяваше дълги часове на тягостни проучвания. Когато нямахме конкретна работа, той изучаваше града и беше станал истински експерт по ресторантите, нощните клубове и кръчмите долу на пристанището. Биячите не му обръщаха внимание заради ръста, но това обикновено си оставаше за тяхна сметка. Макар и дребен, крошето му можеше да събори слон.
Тази юлска сутрин ние седяхме в кабинета и очаквахме да получим работа. Валеше дъжд и всичко беше мокро. По това време на годината само по-възрастните жители оставаха в града — богатите посетители и туристите изчакваха да дойде септември.
Андерсън дъвчеше дъвка и пишеше писмо до дома си. Аз бях качил краката си на бюрото и мислех за Сузи.
С нея се бяхме запознали преди шест месеца и се бяхме харесали още от пръв поглед.
Сузи Лонг работеше на рецепцията в хотел „Белвю“. Трябваше да проуча някакъв сакат тип, когото подозирахме в опит за шантаж. Обясних на Сузи за какво става дума, тя ми помогна и успях да събера достатъчно доказателства, за да го предам на ченгетата. Заключиха сакатия на топло за пет години.
Сузи имаше дълга, лъскава, кестенява коса с леко червеникав оттенък, живи сиви очи и закачлива усмивка. Тялото й беше точно като тези, които харесвам — с едри гърди, тънка талия, съблазнителен ханш и дълги крака. Започнахме да излизаме заедно и всяка сряда, когато беше почивният й ден, ходехме в един скромен рибен ресторант. След вечеря се отбивахме в малкия й апартамент и се търкаляхме в доста тясното й легло. Това продължи някъде към три месеца, след което и двамата разбрахме, че се обичаме. През живота си бях имал доста жени, но за мен Сузи означаваше много повече, от която и да било друга. Подхвърлих й, че може би не е лоша идея да се оженим, но тя ми се усмихна закачливо и отговори:
— Не още Дърк. Идеята наистина е чудесна, но имам хубава работа. Ако се омъжа, ще трябва да я напусна. Работното ни време просто не съвпада. Още не, любов моя. Малко по-късно.
Трябваше да се примиря с това и днес, беше сряда, си мислех за хубавата вечер, която щяхме да прекараме заедно. Тогава иззвъня интеркома.
Натиснах копчето и казах:
— Уолъс.
— Би ли дошъл за малко при мен?
Познах дрезгавия глас на Гленда Кери.
Гленда Кери беше секретарка на полковника и негова дясна ръка. Висока, тъмнокоса и красива, тя беше убийствено добра в професията си. Когато ти кажеше „Ела“ — нямаше как да не отидеш.
Бързо преминах по дългия коридор до кабинета й. Полковникът беше заминал за Вашингтон и Гленда го заместваше. Почуках и влязох. Тя седеше на бюрото, както винаги безупречна с черната си пола и бяла блуза.