— Кой го взе, Ал?
Той се почеса по шията. Този знак вече ми беше познат и аз махнах на Сам, който веднага долетя с още бира.
— Тези малки сладурчета изострят жаждата на човек — обясни Барни. — Голяма работа си, мистър Уолъс!
— Кой държи кръчмата? — повторих въпроса си аз. Той отпи жадно.
— Един черен боклук — отговори Ал и се намръщи. — Чудя се откъде ли е взел мангизите. Пет хилядарки предплатен наем за десет години. Сигурно ги е смъкнал от баща си. С него навремето си попийвахме. Хубав старец. Идваше да си приказваме и ме черпеше бира. — Барни стана тъжен. — Преди една година изведнъж престана да идва. На моята възраст човек започва да тъгува за старите си приятели, мистър Уолъс!
— Как се казва съдържателят? — попитах.
— Той ли? Ханк Смедли. Нямаш работа с него, мистър Уолъс. Не си поплюва и е гадник. Не търпи да му се бъркат в работите.
Оставих лицето си безизразно.
— А как се казва баща му?
— Джош Смедли. Работи като камериер при онази богата, надута кучка, вдовицата на Хенри Торсън. Както разбрах, старият Джош е започнал да прекалява с пиячката. И как не! Да имаш такъв син, жена ти да те зареже, да се разправяш с кучка като мадам Торсън — и ти ще захапеш бутилката, разбира се.
— Жена му го е изоставила?
Барни кимна и отпи още една глътка.
— Точно така. Той ми разказа. Работата е, че мисис Смедли просто не можала да се примири със сина си. Той беше, и още е, луд-полудял, но горкият Джош го обичаше. С жена си вечно се караха заради Ханк. Най-накрая, когато мистър Торсън умря, те се разделиха. Джош остана при мисис Торсън, а Хана, жена му, отиде да се грижи за дъщеря й, която наследи от баща си цяла купчина пари. — Барни въздъхна. — Ех, как си живеят богатите! Но не им завиждам. С тези данъци, с такива деца и непрекъснатите им разводи… Не, благодаря, не е за мен. И така ми е добре. Нямам никакви проблеми.
— Радвам се за теб. А знаеш ли нещо за дъщерята, Ал?
— Не много. Чух, че не е с всичкия си. Когато била на шестнадесет или там някъде, Ханк я чукал. Но не го вземай много сериозно. Това е само слух. Може да е била от онези, които сами си го търсят. — Барни поклати глава. — Сега това е модерно. Когато аз бях хлапе, нещата бяха други. Трябваше наистина да се потрудиш за такова нещо.
Изведнъж в очите му просветна хитро пламъче:
— Анджи Торсън ли те интересува, Уолъс?
— Повече ме интересува Ханк Смедли.
— Е, казвам ти да внимаваш с него. Опасен е. Никак не си поплюва и е зъл.
— Анджела има брат. Терънс. Знаеш ли нещо за него?
Барни погледна замислено празната чиния, после мен. Разбрах намека.
— Продължавай, Ал — подканих го аз.
— Това ми е и за обяд, и за закуска — каза Барни в отговор и направи изискан жест с ръка, при което Сам веднага дотича с нова чиния, пълна с наденички, и нова халба бира. — Човек с моите килограми трябва да поддържа силите си.
Той мушна три наденички в устата си, сдъвка ги, изсумтя и кимна одобрително.
— Та какво ме питаше, мистър Уолъс?
— Дали знаеш нещо за Терънс Торсън.
— Не е като да не знам. С баща си не се разбираха кой знае колко. Тери се махна от къщи и си взе апартамент под наем на пристанището. В едно мръсно общежитие, нарича се „Брейкърс“. Не ти е работа да го знаеш. Беше преди около две години. Свирел на пиано като бог, така казваха, но аз не съм го слушал. Наели го в клуб „Последна спирка“, дето го държи Хари Рич. Сменил си името на Тери Зиглер. Разбрах, че увеличил клиентелата на кръчмата неимоверно. Хлапетата били луди за свирнята му. Работел всяка вечер от девет до два и не говорел с никого. Само свирел. Преди около три месеца се загубил някъде. Никой не го е виждал оттогава. Говореха, че отровният Ханк се опитвал да го купи, но ако Зиглер беше отишъл да свири в „Черната кутия“, всички щяха да научат. Това не е станало. Бас хващам. Просто не ми се вярва.
Помислих си, че е време да тръгвам. Не исках Барни да разбере колко са ми необходими сведенията му. Извадих портфейла си и измъкнах една двадесетачка, която бутнах към него.
— Ослушвай се, Ал. За Ханк, за Тери и дори за Анджи. Става ли?
Той отново ми се усмихна като акула и грабна банкнотата с бързината на гущер, който улавя муха.
— Знаеш къде да ме намериш, Уолъс. Ще се ослушвам.
— Довиждане, Ал.
Отидох при Сам, платих сметката и излязох навън на влажния, пълен с изпарения въздух. Имах чувството, че не съм пропилял сутринта.
Заварих Бил в колата да дъвчи дъвка и да попива потта от врата си. Седнах до него.