— Излезе ли?
— Преди десет минути. Не можах да реша дали да тръгна след нея, или да те чакам. Излезе без куфарчето и подкара към града.
— Добре. Аз пък научих куп неща.
Разказах му за разговора си с Ал Барни.
— Значи ще трябва да ходим тук и там — заключи Бил, — но след като изпием по една бира.
— Отиваме в „Брейкьрс“ — отсякох аз. — Преди бирата.
— Така си и помислих — отговори Бил и започна да попива потта от лицето си.
„Брейкьрс“ се намираше на една малка странична уличка. Беше типично бедняшко общежитие, като онези, в които живеят хората, които ежедневно ходят до града, за да обслужват богатите — запуснато, с олющена боя, заобиколено от множество магазинчета, в които се продаваше всичко — от риба до чорапогащници.
Тясната уличка гъмжеше от виетнамци и пуерториканци. Имаше по малко на брой негри и възрастни бели жени с пазарски чанти.
Бил с мъка намери място за паркиране и тръгнахме към входа.
— Чакай тук, Бил. Ще поговоря с портиера. Намерих го на приземния етаж. Държеше метлата, сякаш ръцете му бяха болни. Беше едър, дебел и космат бабанка, облечен с мръсна фланела и още по-мръсни панталони. Той се подпря на дръжката на метлата и започна да ме разглежда.
— Търся Тери Зиглер — казах аз и се втренчих в него като ченге.
— О’кей — отговори той. — Търси си го. Аз пък имам работа.
Започна отново да мете.
— Къде мога да го намеря?
Той отново ме погледна и попита:
— Ти ченге ли си?
— Търся го, защото е получил едни пари.
Портиерът спря изнемощялото си метене и по лицето му, което сякаш някое дете беше изрязало от буца свинска мас, изведнъж се изписа интерес.
— Много ли?
— Не знам. Никой не ми казва нищо.
„Колко е хубаво, че този стар трик все още върши работа!“ — помислих си аз.
— Ще има ли възнаграждение?
— Ако науча каквото ми трябва, може да достигне до двадесетачка.
Той почеса косматата си ръка и се замисли, след това отпусна масивното си тяло върху дръжката на метлата.
— Тери Зиглер?
— Точно така.
— Нае апартамент на последния етаж преди година и половина. Плащаше си наема редовно. Нямаше проблеми с парите, но изглежда работеше и денем и нощем. Преди два месеца напусна. Каза ми, че се маха, плати си наема, метна два куфара в олдсмобила си и тръгна. След това не съм го виждал.
— Не каза ли къде отива? — попитах аз търпеливо.
— Не. Какво ми влиза в работата? Наемателите тук непрекъснато се сменят.
— Олдсмобил, казваш… Помниш ли номера?
Имах чувството, че буцата мас ще ми бъде от полза, колкото ако си бях счупил крака, но сега реагира, дори в очите й се появи лъч на интелигентност:
— Помня го, разбира се. Беше много лесен, затова. Искаш ли да го запишеш? РС10001.
— Някой друг нанесе ли се на негово място?
— Аха. Едно момиче дойде има-няма час, след като Зиглер си отиде. Предплати за два месеца и се настани.
— Как се казва?
— Доли Джилбърт. Е, поне тя твърди така. Нищо не знам за нея. Освен че работи нощем.
Портиерът започна да нервничи с метлата и аз реших, че може би е време да го поуспокоя, за да ми каже нещо по-съществено. Извадих портфейла си, измъкнах петдоларова банкнота и му я показах.
Той я погледна и застана неподвижно.
— Това за мен ли е?
— Може и да е, ако ми помогнеш малко повече. Трябва да открия Зиглер. Все някой в това общежитие ще може да ме насочи.
— Аха… — Той замълча, за да си почеше ръката. Стори ми се, че чувам как мозъкът му пращи от напрежение. — Като се замисля, най-добре щеше да е да поговориш с мис Ангъс. Можеше да ти каже всичко за Зиглер. Живееше в апартамента срещу неговия. Симпатична бабка. На около осемдесет. Чистеше му и от време на време готвеше. Беше от тези старици, които обичат да са полезни. Нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това, да си побъбри с хората. С мен си приказваше, докато ми бръмне главата. Да. Тя можеше да ти каже за Зиглер.
— Можеше? — попитах аз. — Да не би да е напуснала?
Портиерът се размърда неспокойно, с очи, впити в петте долара. Дадох му ги. Той целуна банкнотата и я мушна в джоба на мръсните си панталони.
— Напусна и още как… С краката напред. Това стана три дни след като си отиде Зиглер.
— Напред с краката? А как по-точно?
— Когато чистех на нейния етаж, забелязах, че вратата й е открехната. Не я бях виждал от ден-два, така че надникнах. Мис Ангъс лежеше на пода. Беше мъртва. Извиках ченгетата и ги оставих да се занимават те. — Портиерът отново се почеса по ръката. — Не си падам кой знае колко по разговорите с тях. И без това не можех да им кажа нищо. Най-накрая решиха, че го е свършил някой наркоман, който е имал нужда от пари. Бяха я цапардосали по лицето, а стаята й беше обърната наопаки. На нейната възраст един такъв удар може да е смъртоносен. Сигурно щеше да знае къде е отишъл Зиглер. Често ми говореше за него и ми обясняваше колко добро момче бил. Просто не е възможно да не й е казал къде отива. Е, това е всичко. Не знам повече.