— Някой нанесе ли се в апартамента на мис Ангъс?
— Още не. Тя беше предплатила за три години и имаше свои собствени мебели. Адвокатът трябва да уреди нещата й. Веднага щом той свърши, някой ще го наеме.
— Знаеш ли кой е адвокатът?
— Някакъв евреин. Веднъж дойде да поговорим.
— Как се казва?
Портиерът отново се почеса по ръката, замисли се и каза:
— Соли Луис.
Реших, че повече не може да ми каже нищо интересно.
— О’кей, благодаря — казах. — Може би ще ти се обадя пак с още една петачка.
Той кимна.
— Нямам нищо против — отговори той. — Идвай колкото пъти искаш.
Качих се по стълбите във фоайето и излязох навън. Заварих Бил да дъвче дъвка, подпрян на колата. Беше влажно и горещо.
— Научих едно-друго — казах му. — Потърси адреса на един адвокат. Казва се Соли Луис. Ще се върна след малко.
Влязох отново в общежитието и се качих с асансьора на последния етаж. Там имаше само два апартамента. На десния пишеше: „Мис Доли Джилбърт“.
Натиснах звънеца. Почаках, после натиснах пак. Реших, че по това време, беше шест без десет, Доли би могла още да спи. Наложи се да позвъня трети път, преди да ми отвори.
Пред мен застана момиче на около двадесет години — къдрокоса блондинка, с лице, покрито от дебел пласт грим, и уста, която подсказваше, че е живяла тежко и продължава да живее така. Беше с отворен отпред пеньоар, под който освен малките розови бикини, нямаше нищо друго.
Огледа ме от горе до долу и ми се усмихна с една от онези подканящи и в същото време студени усмивки, които употребяват проститутките.
— Съжалявам, драги — каза тя. — Ела след два часа, става ли? Точно сега имам гости.
— И какво да правя? Да се мотая по улиците цели два часа? — Усмихнах й се възможно най-дружелюбно. — Един приятел ми каза, че можеш да се погрижиш за мен.
Погледнах към голямата стая зад нея, обзаведена с доста овехтели мебели. Видях врата, която вероятно водеше към спалнята. Тя беше открехната.
— Разбира се, че мога… Но не точно сега…
Изведнъж някъде отвътре избумтя мъжки глас:
— Кажи на този боклук да се разкара! Хайде! Да не мислиш, че имам цял ден за губене!
Момичето замръзна.
— Ей, човече! — възкликна то. — Този наистина не си поплюва! Ще се видим по-късно.
И затръшна вратата пред носа ми.
Бях напълно сигурен, че този дрезгав, бумтящ глас, излиза от устата на негър. Не можех да сгреша подобно нещо.
Момичето каза „не си поплюва“.
Имах едно предчувствие. Слязох с асансьора и отидох при Бил.
— Намери ли адреса?
— Да. Има го в указателя. „Сийкоум Роуд“ 67.
— Добре, Бил. След известно време оттук би трябвало да излезе един едър негър. Тръгни след него. Ще ти оставя колата. Искам да разбера, дали случайно не е Ханк Смедли.
— А какво ще правиш ти?
— Ще поговоря със Соли Луис.
Видях едно такси и го спрях.
3
Открих Соли Луис на последния етаж в един западнал блок, в малка стая, с претенции да бъде кантора. Обзавеждането се състоеше от олющено бюро, стар разнебитен шкаф за документи и пишеща машина. Изглежда се справяше без секретарка.
Соли Луис седеше зад бюрото, а пред него имаше тънка папка. Огледа ме хладно и се изправи. Беше среден на ръст, на около тридесет и пет години, с гъста черна коса и брада, която скриваше почти цялото му лице. Дрехите му бяха видели трудни времена, а самият той беше болезнено слаб — сякаш се хранеше свястно само веднъж седмично.
— Какво мога да направя за вас? — попита Соли и протегна ръка.
Аз я стиснах, след това извадих една визитна картичка от портфейла си и му я подадох. Той ми посочи единствения стол, който беше толкова стар и разнебитен, че отпуснах килограмите си върху него силно обезпокоен.
Соли Луис също седна и разгледа визитката ми. След това вдигна поглед към мен и черните му очи светнаха.
— Е, мистър Уолъс, радвам се да се запознаем. Естествено, чувал съм за вашата агенция. С какво мога да ви бъда полезен?
— Доколкото разбрах, вие движите нещата на покойната мис Ангъс.
Забелязах как изстина.
— Така е. Аз съм изпълнител на завещанието й.
— Говори ли ви нещо името Терънс Торсън? Или Тери Зиглер?
Той кимна.
— Тери Зиглер. Да, разбира се.
— Опитвам се да го намеря. Тъй като той и мис Ангъс бяха в много добри отношения, се надявах, че тя ще може да ми каже къде мога да го открия, но, за жалост, разбрах, че е починала. Реших, че не е изключено да е споменавала пред вас.