Луис подръпна брадата си и ме погледна.
— Защо ви е Тери Зиглер?
— Ангажирали са агенцията да го открие. Не зная кой. Просто трябва да си свърша работата.
— Значи вие и аз имаме един и същ проблем — Адвокатът се отпусна назад. — Мис Ангъс е завещала на Зиглер всичките си пари и вещи. Не мога да уредя завещанието й преди да го намеря, а сега-засега, нямам никакъв успех.
— Доколкото разбрах, мис Ангъс е живяла доста бедно. Чистела е у Зиглер. Как така има какво да му завещае?
— Състоянието й е в размер на сто хиляди долара, при това с платени данъци — обясни Луис, без да се мъчи да скрие тъгата в гласа си. — Мис Ангъс беше доста странна. Не харчеше почти нищо. Пестеше. Най-накрая успях да я убедя, че не е хубаво да държи пари в разни пликчета вкъщи, и че е по-добре да ги внесе в някоя банка. Радвам се, че в края на краищата го е направила.
— Изглежда наистина е била странна. Сигурен ли сте, че е внесла парите в банката?
— Да, разбира се. Проверих. Четири дни преди да бъде убита, ги е депозирала в „Пасифик енд Нешънъл“. Свързах се с мистър Аклънд, той е директор там. Сега остава само да открия Зиглер.
— А какво правите, за да го откриете?
Адвокатът се усмихна уморено.
— Ами това, което се прави в такива случаи — пускам обяви във вестниците, опитвам чрез полицията, чрез бюрото за издирване на хора в неизвестност. Направих всичко възможно, но вече два месеца не съм успял да се добера до него. — Соли Луис се наведе напред и ме погледна, изпълнен с надежда. — Сега, след като и вашата агенция го търси, вероятността да го намерим е по-голяма, нали? Ако вие не успеете, кой друг би успял?
— Какво ще стане с тези пари, ако той е мъртъв?
— В такъв случай ще отидат у най-близкия му роднина. Но трябва да имам неопровержими доказателства, че е умрял.
Пак задънена улица.
Върнах се в агенцията с такси. Седнах зад бюрото и написах доклада си, благодарен, че има климатична инсталация. Тъкмо свършвах, когато влезе Бил, попивайки потта от лицето си.
— Дявол да го вземе — изпъшка той. — Навън е кошмарно.
— Какво стана?
— Прав беше. Наистина излезе един черен здравеняк и се качи в бял кадилак. Отпраши към „Черната кутия“. Влезе вътре, а един друг излезе, за да прибере колата.
— Що за птица беше едрият?
— Опасен тип, без никакво съмнение. Висок е най-малко един и осемдесет, а раменете му са широки поне метър. Беше с памучна фланела, така че видях мускулите му. Ходи като пантера. Юмруците му са като чукове. Кобрата е безобидна твар в сравнение с него. Това е, Дърк.
Нямаше нужда да питам дали е Ханк Смедли.
Погледнах часовника си. От разговора ми с Доли Джилбърт бяха минали горе-долу два часа и беше време да се видим пак. Дадох доклада на Бил.
— Довиждане, Бил. Чакай ме тук.
Слязох с асансьора и се отправих с колата към „Брейкърс“.
Този път едва натиснах звънеца и вратата рязко се отвори. Доли застана пред мен с обичайната си усмивка на проститутка.
— Влизай, сладур — покани ме тя. — Извинявай, че те върнах одеве, но двама не може да си взимат от сладкото едновременно.
Прекрачих в голямата всекидневна и тя затвори след мен.
— Слушай, сладур — каза тя. — Трябва да бързам. Какво ще кажеш да получа подаръка си, петдесет долара, и да преминаваме към действие? Става ли?
Влязох в спалнята, надникнах в кухнята, а после и в малката баня. Уверих се, че сме сами и се върнах в спалнята. Тя ме чакаше до леглото и ме изгледа притеснено.
— Боиш ли се от нещо, сладур?
— Не. Искам да поговоря с теб, Доли — Улових я за ръката и я заведох във всекидневната. — Съжалявам, но съм дошъл по друга работа.
Подадох и визитната си картичка и седнах на един протрит, но удобен стол.
Тя прочете картичката ми внимателно, после дойде до мен и я пъхна в ръцете ми.
— Да те няма, ченге! — Гласът й беше хрипкав. — Изчезвай оттук веднага!
— Трябва ми малко информация — усмихнах й се аз дружелюбно. — Ще ми струва сто долара. Само не казвай, че не ти трябват сто долара.
Тя се втренчи в мен и протегна ръка.
— Да ги видя.
Извадих портфейла си, намерих стодоларова банкнота, показах й я, после я сгънах и я стиснах в ръка.
— Ще си поговорим ли?
Седна на един стол близо до мен. Пеньоарът й се разтвори. Отдолу нямаше нищо, но тялото й не ме развълнува. Е, да, наистина беше стройна, с хубави гърди, плосък корем и тъмни косми отдолу, но беше изхабена от пипане — въпрос на професия.
— За какво да си говорим?
Прибрах визитката си.
— Търся Тери Зиглер.