Познах неясния глас на Смедли.
— Искам да говоря с мисис Торсън, моля. Обажда се Дърк Уолъс.
— Детективът ли? — попита камериерът след кратка пауза.
— Точно така.
— Мисис Торсън излезе. Ще се върне късно следобед.
Благодарих му и затворих телефона. Замислих се за минута-две и ми хрумна нещо. Реших да действам веднага. Оставих бележка за Бил на бюрото му и тръгнах с колата към резиденцията на Торсън. След като госпожата я нямаше, имах добра възможност да поговоря с Джош Смедли.
Изчаках цели шест минути и дръпнах звънеца три пъти — чак тогава се отвори вратата.
— Съжалявам, мистър Уолъс — промърмори негърът. — Мисис Торсън не е вкъщи.
— Това ми го каза.
Подпомогнат от килограмите си, направих крачка напред и влязох във вестибюла.
— Трябва да поговоря с теб, Джош.
Той отстъпи и затвори вратата след мен. Нямаше какво друго да направи.
— Извинете, мистър Уолъс — каза той с разтреперан глас, — но имам работа.
— Хайде да отидем в твоята стая — предложих аз и го улових здраво за ръката. — Трябва да те попитам някои неща.
Джош ме погледна притеснено, но след това ме поведе по дългия коридор, в чийто край се намираше стаята му. Беше просторна, с четири кресла, шкафове и легло. Една друга врата в дъното, предполагам, водеше към банята. Живееше сравнително луксозно.
— Хайде да пийнем по нещо, Джош — предложих аз. — За мен скоч.
Той се поколеба, после отиде до един бюфет, извади бутилка и напълни две чаши почти догоре. Върна се при мен. Подаде ми питието с трепереща ръка и се отпусна уморено в креслото, здраво стиснал своето. Върху бюфета бяха строени множество празни бутилки.
— Какво искате да знаете, мистър Уолъс? — попита той и отпи, сякаш, за да се закрепи.
— Джош, мисис Торсън ме нае, за да разбера дали някой не шантажира дъщеря й евентуално, кой е той. Предполагам, че знаеш това.
Джош кимна.
— Знаеш всичко, което става в този дом, нали?
— Работя тук от тридесет години — отговори той предпазливо.
— Искам да ми кажеш що за човек беше мистър Торсън. Разговорът ще си остане между нас, мога да те уверя, но за мен е много важно да знам.
— Мистър Торсън е мъртъв.
— Известно ми е. Интересува ме що за човек беше.
— Корав човек — каза негърът след дълго колебание. — Предполагам, че иначе нямаше да постигне това, което постигна. Караше ме да работя много, но пък и плащаше добре. Да, беше корав човек.
— А как се държеше с децата си?
— Беше много строг с мистър Тери, но не и с мис Анджела. Искаше той да поеме бизнеса му и не можеше да търпи, че свири на пиано. Много строг беше с него. Най-накрая, мистър Тери си отиде. Аз бях доволен. — Джош се загледа в пространството и на лицето му се появи усмивка. — Тук беше много лошо, преди да си тръгне мистър Тери. След това стана по-добре, но само докато мистър Торсън беше жив. После нещата пак се объркаха. Мис Анджела и майка й не се разбираха, така че се наложи мис Анджела да се премести в малката къща. Жена ми също отиде там, за да се грижи за нея, защото не се разбираше с мен.
— Ти си в тази къща още откакто децата са били бебета — казах аз. — Какъв беше Тери като малък?
Смедли се вгледа мрачно в празната си чаша.
— Мистър Тери беше добро момче, мистър Уолъс. Аз и той се спогаждахме добре. Често идваше тук в стаята ми да си приказваме. Питаше ме за миналото ми, за родителите ми. Натъжаваше се, че не се разбираме с жена ми. Казваше, че не може да търпи баща си. Веднага щом мистър Торсън отидеше на работа, той се качваше в музикалния салон и свиреше по цял ден. Имаше си дарба. Не можеше да разчита ноти, но беше достатъчно да чуе нещо и веднага можеше да го изсвири. Мистър Торсън не му даваше да взема уроци, но те не му и трябваха. Искаше само да свири. Когато си тръгна, беше преди около две години, дойде при мен да се сбогуваме. Стана ми много тъжно… Само му стиснах ръката, а когато си отиде, дори се разплаках.
— Чашата ти май е празна, Джош — подсетих го аз. — Защо не я напълниш?
Той се изправи с мъка и залитна към бюфета.
— За вас, мистър Уолъс?
— Не, благодаря.
Върна се, стиснал пълна догоре чаша.
— Ами мис Анджела? — попитах аз. — Как се разбирахте с нея?
— Когато беше малка, мистър Уолъс, се разбирахме много добре, но когато започна да расте, стана много трудно. Не ме харесваше. Предполагам, че жена ми я е надъхала. Не, не мисля, че се спогаждахме с мис Анджела.
— А обичаха ли се с брат си?
Той кимна.
— Бяха много близки. О, да. Харесваше ми да ги гледам заедно. Когато мистър Тери напусна дома, мис Анджела се промени. Сякаш някой й отне слънцето. После, когато умря мистър Торсън, тя отиде да живее в малката къща и жена ми отиде с нея. Вече не я виждам.