Джош Смедли отпи и въздъхна. Сбръчканото му лице беше много тъжно.
— Мистър Торсън умря неочаквано преди една година, нали?
— Да, но не беше неочаквано.
— Как така, Джош?
— Живееше много напрегнато… Непрекъснато беше нервен, ядосан… Сърцето му не можа да издържи. Лекарят го предупреждаваше непрекъснато, но той не искаше и да чуе.
— Държеше ли се зле с теб?
— Не с мен. Познавах го, толкова години работя при тях. Но с някои други…
— Някои хора го изкарваха из нерви, така ли?
— Разбира се.
— И той се караше с тях?
— Не се караше истински, защото трябваше да върти бизнес. Много умно боравеше с парите… С парите на тези хора…
— Но често избухваше пред тях?
— Да. Пред тях, пред мен, дори пред…
— Дори пред мис Анджела?
— Е, само веднъж, мистър Уолъс.
— Кога стана това, Джош?
— Един ден, когато… — той отпи още една голяма глътка.
— Чу ли ги да се карат? Чу ли мис Анджи да повишава тон?
— Аз не подслушвам. За мен бяха само гласове. Мис Анджела извика името на мистър Тери… Много силно. И излезе от стаята.
— Каза ли за това на съдебния лекар?
— Не. Той не ме попита, а и това си беше семеен проблем. Чисто семеен проблем.
— Трябва да намеря Тери. Много е важно. Можеш ли да ми кажеш къде е?
Джош Смедли поклати глава.
— Ще ми се да знаех къде е, мистър Уолъс. Много искам да го видя пак и да си поговорим. Не се е обаждал откакто замина.
— Ще ти кажа защо е толкова важно да го намеря. Една възрастна дама му е завещала сто хиляди долара. Някоя си мис Ангъс. Била е убита. Той не знае и няма да си получи парите, докато не се свържа с него. Сто хиляди долара, Джош!
Аз замълчах и започнах да го наблюдавам.
— Старата дама е била убита, така ли? — попита той, като ме погледна с изненада.
— Да. Убиецът изглежда е знаел, че тя държи всичките тези пари у дома си. Живеела е под наем в общежитието „Брейкърс“, където е бил и Тери. Убил я е, за да ги вземе, но е закъснял. Няколко дни преди това тя ги е внесла в банка.
— Не знам къде е той, мистър Уолъс.
Станах и отидох до вратата.
— Още нещо — казах. — Имаш син, Ханк, който държи една дискотека долу на пристанището. „Черната кутия“, нали?
Той се отпусна обратно на стола.
— Така е, мистър Уолъс. — Гласът му беше слаб и трепереше.
— Когато дойдох тук онзи ден, ти се обади на сина си и му каза за мен, нали?
Той не отговори. Беше със затворени очи, а чашата трепереше в ръката му.
— Каза му, нали? — излаях аз с глас на ченге.
— Всеки ден разговарям със сина си — промърмори Джош.
— Каза ли му за мен, или не?
— Синът ми иска да знае какво става в тази къща — отговори той след дълга пауза.
— Добре, Джош.
Реших да не настоявам повече. Вече знаех отговора. Джош беше казал на сина си, че съм нает да разследвам евентуален шантаж спрямо Анджела и Ханк веднага ме беше предупредил да не се бъркам, като изцапа стената ми. За по-убедително ме цапардоса и по главата.
Излязох от стаята, а старият негър сякаш не забеляза.
Върнах се в кабинета си и видях, че бележката за Бил още стои на бюрото му. Седнах да пиша доклад за разговора си с Джош Смедли. Свърших към един и половина. Бях гладен. Тъкмо слагах доклада в папката и Бил дойде. Беше възбуден, от което разбрах, че има новини.
— Хайде да хапнем, Бил — казах аз и станах.
— Чудесно! Бих могъл да изям и слон!
Без да говорим повече, ние отидохме в един близък ресторант зад ъгъла на „Трумън Билдинг“.
Поръчахме си специалитета за деня — агнешко печено с пържени картофи — и по една бира. Обслужиха ни бързо — едва се бяхме настанили и ни донесоха две огромни чинии с агнешко месо и планина от пържени картофи. Месото беше крехко колкото пищял на старец, но бяхме гладни, така че решихме да дъвчем.
— Какво научи, Бил? — попитах аз, докато се борех с агнешкото.
— Този олдсмобил сега е регистриран на името на Ханк Смедли. Станало е някъде преди три месеца. Какво ще кажеш?
— Харесва ми — отговорих аз и хапнах малко от хрупкавите картофи. — Какво още?
— Много — отговори Бил. — Научих и адреса на Ханк. „Сийгроув Роуд“ номер петдесет и шест, в квартал „Сийкоум“. Отидох да хвърля едно око. Апартаментът му е на последния етаж. Сградата е хубава и стилна. След това отидох в полицията и поприказвах с Том Лепски. Казах му, че се интересуваме от Ханк Смедли. Нямаше много работа и ми разказа каквото знаеше. И полицията го познава. Том извади досието му. Още от дванадесетгодишен им е създавал проблеми. Съден е, три пъти е бил в поправително учреждение. Кражби, насилие, побоища над деца — истински бандит. Изведнъж обаче, сякаш е заживял почтено. Лепски има чувството, че в заведението му става нещо, но не знае какво. Ръцете го сърбят да го претършува, само че не може да получи заповед за обиск. Това е, Дърк.