Подкарах бавно покрай високата стена, която ограждаше имението. Както очаквах, скоро стигнах до една алея вляво. Тръгнах по нея с надеждата, че ще ме отведе до къщата на Анджела Торсън. Оказах се прав.
Спрях колата на мократа трева край пътя, облякох с мъка шлифера си и продължих пеша, докато не видях постройката. Беше малка — може би с три стаи и голяма всекидневна. Отпред беше паркирана очуканата ръждясала таратайка на Анджела.
Отидох до пътната врата. Нямаше козирка и докато чаках да ми отворят, водата капеше в яката ми.
Вратата се отвори рязко. Пред мен застана една негърка, която изглеждаше достатъчно едра, достатъчно силна и достатъчно здрава, за да се боксира в тежка категория.
Тя ме огледа от горе до долу и попита с дрезгав глас:
— Какво искате, мистър?
— Търся мис Анджела Торсън — отговорих аз и се вгледах в очите й.
— Вървете си, мистър. Мис Анджела не приема непознати. Вървете си!
Вече бях извадил визитна картичка и й я напъхах под носа.
— Мен ще приеме — казах с глас на ченге. — Хайде, поразмърдай се! Станах вир вода!
Негърката прочете картичката, погледна ме още веднъж и скръцна със зъби:
— Чакайте! — и затръшна вратата.
Значи това беше Хана Смедли. Изпитах съжаление към Джош. Нищо чудно, че се бе пропил. Продължих да чакам на дъжда.
Минаха пет минути. Започна да ми писва. Сложих пръст на звънеца и се облегнах с цялото си тегло. Това ги накара да реагират. Вратата се отвори и мисис Смедли ме изгледа с гняв:
— Добре де! Влезте! Но махнете този шлифер. Не искам всичко да плувне във вода.
Свалих шлифера и шапката си и ги пуснах в дъждовната локва в антрето.
Тя отвори една врата и ме подкани с жест да вляза. Озовах се в просторна всекидневна, приятно обзаведена с удобни фотьойли и телевизор с голям екран.
Това забелязах с периферното си зрение, защото веднага насочих цялото си внимание към момичето, седнало на един от фотьойлите, което ме гледаше с очакване.
Сега Анджела Торсън не беше с големите слънчеви очила и сламената шапка. Слабата светлина от облачното небе падаше направо върху лицето й.
Изненадах се. Спомних си думите на майка й, когато попитах дали дъщеря й си има приятел: „Не мога да си представя, че някое прилично момче би проявило интерес към Анджела. Както казах, тя е грозна.“
Майчина ревност?
Вгледах се в момичето. Напомни ми за Одри Хепбърн при първото й появяване на екрана — същите правилни черти, тъмна коса, сериозни тъмнокафяви очи. Наистина, тялото й беше кльощаво, сякаш не си дояждаше, но лицето й беше привлекателно.
— Извинете, че нахълтвам така, мис Торсън — започнах аз, — но много се надявам да можете да ми помогнете.
Тя се усмихна и ми посочи стол.
— Надявам се да мога, мистър Уолъс. Моля седнете. Искате ли чай или кафе?
— Не, благодаря — отговорих аз и седнах.
— Значи сте частен детектив? — Видях, че гледа картичката ми.
— Така е, мис Торсън.
— Сигурно животът ви е много интересен. Непрекъснато чета книги за частни детективи.
— Животът на частните детективи всъщност е много скучен, мис Торсън. Освен в книгите — отговорих аз. — През повечето време или седя в колата, или се мъча да разговарям с хора, които не желаят това.
Тя отново се усмихна.
— Дошъл сте при мен. Моля ви, кажете ми защо?
— Наеха ме да открия брат ви — наблюдавах я, но усмивката й не изчезна. Просто изглеждаше заинтригувана.
— Брат ми? Тери?
— Точно така. Една възрастна жена му е завещала пари и трябва да го намерим, за да се уреди завещанието.
— Възрастна дама е оставила на Тери пари?
— Да, мис Торсън.
— Колко мило. И коя е тя?
Пуснах в действие тъжната си физиономия.
— Ето защо работата ми е толкова скучна — обясних аз. — Шефът само ми нареди: „Отиди да намериш Тери Торсън, защото една възрастна дама му е завещала пари“ и аз тръгнах. Не ми каза как се казва, а само че става дума за сто хиляди долара. И аз започнах да задавам въпроси.
Анджела се наведе напред.
— Сто хиляди ли казахте?
— Точно така, мис Торсън.
Тя се облегна и отново ми се усмихна невинно.
— Колко хубаво.
— За него е хубаво — съгласих се аз, — но все едно трябва да го намеря. Можете ли да ми помогнете?
— Бих искала да можех. Не съм виждала брат си от няколко месеца.
— Не ви ли е писал? Не се ли е обаждал по телефона?
— Не — На мястото на усмивката се появи тъга. — Безпокоя се за него, мистър Уолъс. С него сме много близки.
Не можех да преценя дали ме лъже, но ако го правеше, значи владееше изкуството удивително добре.