— Може би познавате някой негов приятел, който да ме насочи? — предположих аз.
Тя поклати тъжно глава.
— Не познавам никого от приятелите му.
— Знаехте ли, че е свирел на пиано в един клуб на пристанището и е напуснал най-неочаквано?
Очите й се разшириха съвсем малко, може би от изненада.
— Не, не знаех това.
— Значи не можете да ми помогнете?
— Бих искала да можех, наистина. Ще задържа картичката ви. Ако Тери се обади, незабавно ще ви уведомя.
Станах.
— Ще се радвам, ако го направите. Срамота е, брат ви е наследил толкова много пари, а няма кой да му каже да отиде да си ги вземе.
Тя кимна и също стана.
— Наистина.
Тогава зададох въпроса, от който щях да разбера дали е опитна лъжкиня или казва истината:
— Знаете ли случайно къде мога да намеря Ханк Смедли?
Следях реакцията й много внимателно. Иначе изобщо не бих забелязал незначителното трепване на клепачите и лекото стягане на невинната й усмивка. Знаех, че съм я заварил със свален гард.
Последва кратка пауза, след което усмивката й се възстанови напълно:
— Ханк Смедли? Каква изненада! Да не би да имате предвид момчето, което работеше в градината ни?
— Точно така, мис Торсън. Става дума за Ханк, синът на мисис Смедли. Знаете ли къде мога да го намеря?
— Не — Отново невинната усмивка. — Не съм го виждала от дълго време. И майка му не е.
Разбрах, че ме лъже, при това с виртуозност, каквато не бях срещал преди. Много лесно би ме накарала да й повярвам, ако с очите си не я бях видял да влиза в заведението на Ханк Смедли.
Аз също можех да си позволя едно малко представление.
— Изглежда няма да е лесно да намерим брат ви, мис Торсън. — Пуснах в действие изпитателния поглед на ченге. — Но няма да се откажем от търсенето. Нашата агенция никога не се отказва, преди да свърши работата както трябва. Сигурен съм, че ще ви бъде интересно да научите, когато открием брат ви. — Усмихнах й се. — Ще ви уведомя.
Оставих я да стои изправена в стаята — усмивката й я нямаше. Отидох в антрето, взех си шлифера, сложих си мократа шапка и тръгнах по алеята към колата.
Забавено умствено развитие!? Грозна?! Това ми беше казала майка й.
Това момиче на двадесет и четири години беше най-изпечената лъжкиня, която някога съм срещал. За малко да й повярвам като пълен левак! Добре, че ми дойде наум да я попитам за Ханк, иначе щях да взема всичките й приказки за чиста монета.
Качих се в колата.
Запалих мотора и се зачудих какво ли ще направи. Дали щеше да се обади на брат си? Или на Ханк? Може би нямаше да направи нищо.
Обърнах и подкарах надолу към шосето.
Заварих Бил да пише на машината. Разказах му за срещата с Анджела и завърших с думите:
— Ето това е тя, момиче и половина. Лъже перфектно, притежава стоманени нерви, секси е, прави се, че не знае къде е брат й и най-безочливо заявява, че от години не е виждала Ханк Смедли.
— Все още не съм наясно защо искаш да намериш брат й — каза Бил. — Според мен Ханк е основната фигура в тази история.
— Може би си прав — отговорих аз и придърпах пишещата машина към себе си, — но имам чувството, че Тери може да ни даде ключа към всичко. Не съм сигурен. Хайде да свършваме с тези доклади.
Приключихме към седем и двадесет и ги мушнах в папката.
— А сега какво? — попита Бил.
— Ще хапнем нещо италианско, а после смятам да си поприказвам с Ханк Смедли.
Бил наклони глава и ме изгледа накриво:
— Смяташ да ходиш в онзи клуб за черни?
— Точно това смятам да направя.
— Добре, ще дойда с теб.
Отключих най-долното чекмедже на бюрото и извадих пистолета, 38-ми калибър. Проверих дали е зареден и го мушнах в колана си.
— Вземи и твоя, Бил — казах аз. — Може да потрябва.
Той отключи чекмеджето на бюрото си и извади два месингови бокса. Сложи си ги на ръцете и ги погледна влюбено.
— Щом ти имаш пистолет, Дърк, на мен няма да ми трябва.
— Ей! Това нещо е незаконно!
— Прав си. Не е законно — отговори Бил и пусна боксовете в джоба си. — Но няма нищо по-добро от него, ако се стигне до бой.
Свих рамене. Знаех, че с юмрук може да приспи катър. С тези смъртоносни месингови парчета би могъл да приспи и слон.
— Ще се обадя по телефона и тръгваме.
Набрах номера на хотел „Белвю“. Този път имах късмет и се свързах със Сузи. Беше останала без дъх. Чувах гласовете на тълпата клиенти пред рецепцията.
— Само една дума, скъпа — казах аз. — Благодаря за стената и за ключалката. Невероятна си!
— С теб ставаме двама, храбрецо мой. Пази се. Ще се видим в сряда — и затвори.
С Бил излязохме от кабинета и отидохме при колата. Все още ръмеше. Тръгнахме по главната улица на квартал „Сийкоум“, преборихме се за място за паркиране и влязохме в ресторанта на Лусино.