— Имаме заявка — каза тя, когато седнах срещу нея. — Обади се мисис Хенри Торсън. Иска да й изпратим човек днес в дванадесет часа. Щяла да му обясни за какво става дума. Помоли да бъде интелигентен и прилично облечен.
— И ти незабавно си помисли за мен.
— Помислих си за теб, защото всички други в момента са заети — каза тя троснато. — Говори ли ти нещо името Хенри Торсън?
Свих рамене:
— Не мисля, че ми говори. Важна клечка ли е?
Гленда въздъхна.
— Той е починал. Мисис Торсън е вдовица вече близо година. Невероятно богата и влиятелна. Не я докосвай без бели ръкавици. Единствено мога да ти кажа, че е много капризна. Отиди и разбери какво иска.
Подаде ми лист хартия и добави:
— Ето адреса й и бъди точен. В дванадесет. Парите на Торсън няма да ни бъдат в излишък, така че гледай да се разберете.
— Значи да намина при нея и да клатя глава одобрително на всичко, което ми каже, така ли?
Гленда кимна.
— Точно така. После ми докладвай какво е станало.
Телефонът й започна да звъни и аз се върнах в кабинета си.
— Имаме работа, Бил — казах. — Жената на Хенри Торсън се нуждае от детектив. Искам да отидеш в моргата на вестник „Хералд“ и да изровиш за Торсън всичко, което можеш. Ще се срещна със старата вещица в дванадесет, а с теб ще се видим тук към четири. Донеси ми, каквото си намерил.
Бил скочи от стола си. Харесваше му да се занимава с подобни неща.
— Чао! — извика той и тръгна.
Пристигнах в резиденцията на Торсън в дванадесет без три минути.
Внушителната постройка беше заобиколена от два акра гори и ливади. До паркинга се стигаше по асфалтиран път. Това беше едно от малкото имения в града, които наистина бяха усамотени.
Отвън ми се стори, че в къщата би трябвало да има поне петнадесет стаи и няколко просторни зали с тераси, гледащи към градината.
Изкачих се по стълбите до входната врата и дръпнах верижката на звънеца.
Трябваше да изчакам цели пет минути преди едното крило на вратата леко да се открехне. Пред мен застана висок негър с бяло сако, черни панталони и черна папийонка. Реших, че е някъде към седемдесетгодишен — къдравата му сива коса започваше доста нагоре над челото.
Веднага забелязах кръвясалите му очи и подпухналата кожа на лицето. Разбрах, че обича да надига бутилката. От двадесет години съм частно ченге и мога да разпозная симптомите.
— Аз съм Дърк Уолъс — казах му. — Мисис Торсън ме очаква. От детективска агенция „Перфект“.
Негърът сведе глава в знак на съгласие и се отдръпна, за да ми направи път.
— Оттук, сър — каза той и като се опитваше да крачи с достойнство, въпреки че залиташе, ме преведе през голям вестибюл до една врата, която отвори.
— Мадам ще дойде веднага — обясни негърът и ми махна с ръка да вляза в просторната стая, обзаведена със старинна мебел. Имаше няколко огромни картини и беше уютно, колкото в чакалня на железопътна гара.
Застанах до големия прозорец и се загледах към широката окосена ливада и дърветата навън. В далечината виждах сивите, смръщени, натежали от дъжд облаци.
Чудех се колко ли време ще му трябва на този пиян камериер, за да уведоми мисис Торсън, че съм пристигнал.
Изминаха двадесет и пет минути — по моя часовник. Дотогава вече бях преценил достойнствата на картините, бях пресметнал цената на старите мебели и в общи линии се чувствах отегчен. Тогава вратата се отвори и влезе мисис Торсън.
Очаквах да видя дебела, натруфено облечена застаряваща жена, като тези, които можеш да срещнеш навсякъде в града.
Мисис Торсън беше висока, слаба и явно полагаше грижи за фигурата си. Косата й беше стоманеносива, а лицето — изпито, с приятни черти. Безупречната фризура подхождаше на проницателните й сиви очи.
Тя затвори вратата след себе си и ме разгледа. Никаква усмивка. Повдигна свъсените си вежди и ме измери с очи така, сякаш бях забравил да закопчая ципа на панталоните си.
— Мистър Уолъс? — Гласът й беше дрезгав и леден.
— Точно така — отговорих аз. Посочи ми с ръка един стол.
— Седнете — каза тя. — Ще бъда кратка.
Атмосферата беше толкова топла и предразполагаща, колкото при погребение. Гленда ме беше предупредила да се отнасям внимателно с тази жена, така че се поклоних леко и седнах на ужасно неудобния стол, който ми посочи.
След това започна да обикаля из стаята и една по една да намества скъпите дрънкулки по шкафовете. Отзад изглеждаше два пъти по-млада. Предположих, че е на около петдесет и шест, може би повече, но бях сигурен, че полага много грижи за тялото си.
Аз чаках. Бива ме за това. То е част от професията ми.