Често вечеряхме там и Лусино — нисък, удивително дебел и по италианец от италианците — ни посрещна сърдечно усмихнат. Здрависахме се, казахме си това-онова и ни заведе до една ъглова маса. Беше рано и почти нямаше посетители.
— Нещо специално, Лусино — казах аз и седнахме.
— За вас, мистър Уолъс, нещо много, много специално.
Донесе ни резливо италианско вино, напълни чашите и си отиде.
— Ако излезем живи от тази дискотека — каза Бил, — какво ще правим след това?
— Най-напред ще влезем вътре като детективи от агенция „Перфект“ — отговорих аз. — Ще поискам да говоря с Ханк. Ако дотогава не се започне бой и ако Ханк се появи, ще поискам да ми помогне да намеря Тери. Виждаш ли колко важна роля играе Тери?
Бил се почеса по главата.
— Може и да си прав — каза той, изпълнен със съмнение. — Осигурява ти предлог да се пъхаш тук и там.
— Това е цялата работа. Питаш какво ще правим след това. Зависи как ще се държи Ханк. Не мисля, че ще ни каже каквото и да било. В такъв случай ще се залепим за Анджела и ще започнем да я следим от сутринта, чак докато си легне да спи.
Бил кимна. Обичаше такъв тип работа.
— Мислиш ли, че ще има полза от подобно нещо.
— Не знам, но си струва да опитаме.
Лусино дойде с огромен поднос спагети, украсени с крехки пържени октоподи, парченца пиле и скариди. Донесоха ни затоплени чинии и купа сос, който миришеше на чесън и домати.
— Най-доброто, мистър Уолъс — ухили се Лусино.
— За вас само най-доброто.
Започнахме да се храним. И двамата бяхме гладни. Когато в чиниите ни не остана нищо, се облегнахме назад и се спогледахме.
— Готов ли си да се биеш, ако стане напечено, Бил? — попитах го аз.
Той се ухили.
— След такава вечеря съм готов да се бия и срещу морската пехота.
Беше осем и петнадесет — малко рано, за да е отворена дискотеката.
Стигнахме до пристанището, намерихме място за паркиране и отидохме до „Черната кутия“ пеша. Когато стигнахме изпомазаната врата, аз наместих пистолета, за да мога да го извадя веднага, ако се наложи, и забелязах, че Бил също държи ръцете си в джобовете.
Бутнах вратата и се оказахме в голямо помещение, покрай стените на което бяха подредени малки масички. В средата беше излъсканият дансинг, а в дъното имаше бар.
Във въздуха съвсем определено се усещаше миризма на марихуана. Както си и мислех, заведението още не работеше, но по масите бяха насядали няколко посетители — мъже и жени. Някои пиеха бира.
Трима музиканти — тромпетист, саксофонист и барабанист — бяха заели една издигната платформа.
Заведението като цяло имаше почтен вид.
Когато влязохме изведнъж настъпи напрегната тишина. След секунда някъде от сенките се измъкна едър негър и препречи пътя ни. Изглеждаше достатъчно силен, за да може да събори бик.
— Не можете ли да четете? — попита той със силен, пресипнал глас.
— Дръпни се от пътя ми, ако обичаш — отговорих аз. — Искам да говоря с Ханк Смедли.
Кръвясалите му очи засвяткаха.
— Бели боклуци не могат да влизат тук!
— А ти можеш ли да четеш? — попитах го аз и заврях пред носа му визитната си картичка.
Тя го впечатли. Втренчи се в нея и видях как докато чете дебелите му устни мърдат.
— Ченге ли си? — попита той с по-малко пресипнал глас.
— Слушай сега! — изръмжах аз. — Занеси тази картичка на Ханк Смедли и му кажи, че искам да говоря с него. Хайде, мърдай!
Той се поколеба, после затътри крака през дансинга и изчезна в една странична врата.
Десетина черни наблюдаваха сцената без да помръднат и без да кажат нищо. Предполагам, мислеха, че сме ченгета.
Нямах намерение да развалям впечатлението им.
— Хайде! — казах на Бил и тръгнахме през дансинга към вратата, в която потъна черният. Оказахме се в слабо осветен коридор, на чиито край имаше още една врата. Тръгнахме по него и тя рязко се отвори.
Пред мен застана Ханк Смедли.
Бил ми го беше описал, но трябваше да го видя, за да си дам сметка колко едър беше в действителност. Не, не едър — беше огромен, поне метър и деветдесет и пет, а раменете му бяха широки като врата на обор. Бил каза, че главата му е малка — това беше истина. Ханк имаше малка глава, грозен, сплескан и широк нос, устни като гьон и святкащи кръвясали очи. Би пожънал невероятен успех като герой във филм на ужасите.
— Какво искаш? — изръмжа той, като препречи пътя ни. Юмруците му, свити отстрани, наистина бяха като чукове.
С възможно най-благия тон го попитах:
— Мистър Ханк Смедли?
Това сякаш го размекна. Вероятно досега бял човек не се беше обръщал към него с „мистър“. Юмруците му се отпуснаха.