— Аз съм. Какво искате?
— Мистър Смедли, работя за детективска агенция „Перфект“ — започнах да му обяснявам без да изоставям благия тон. — Надявам се да можете да ми помогнете.
Той ме изгледа враждебно. Струваше ми се, че чувам скърцането на малкото мозък, който имаше.
— Да помагам? — изръмжа той. — Не помагам на бели боклуци! Разкарайте се. Осмърдяхте ми заведението!
— Хайде да оставим за малко това „бели боклуци — черни боклуци“ — казах аз. — Името ми е Уолъс. Аз ще те наричам Ханк, а ти мен — Уолъс. Така ще можем да поговорим цивилизовано.
Този подход не му беше по вкуса. Виждах как се колебае. Недоразвитият му мозък се мъчеше да вземе решение дали просто да не ме удари и всичко да свърши, или да не прави нищо.
Не направи нищо.
— Търся Тери Зиглер — казах аз бавно и разчленено, сякаш говорех на дете.
Това предизвика реакция. Той се наклони напред и ме изгледа злокобно. В този момент ми се стори, че пред него Кинг Конг прилича на бебешка играчка.
— За какво ти е? — попита той.
Аз погледнах отзад, където се криеше негърът, който пръв ни заговори.
— Кажи на онова момче да се разкара. Не мога да говоря пред него.
Съвсем умишлено се мъчех да наложа волята си над тази маймуна. Успях.
Ханк се обърна и изръмжа:
— Разкарай се!
Черният ме сбута настрана, за да мине, и се върна в заведението.
— Опитвам се да намеря Тери — казах аз, — защото са му завещали една купчина мангизи. Ако не го намеря, купчината ще си остане в банката.
В кръвясалите му очи се появи искричка интелигентност.
— Колко?
— Може би сто хиляди. Не знам със сигурност.
— Сто хиляди! — възкликна Ханк и се втренчи в мен.
Явно парите винаги го впечатляваха.
— Доколкото успях да разбера. Не мога да се закълна, че са толкова. Може и да са повече. Къде да го намеря?
Докато мислеше, синьочерните вени на слепоочията му се издуха.
Най-накрая попита:
— И какво ще стане, ако го намериш?
— Ами много просто — ще го заведа в банката, ще се подпише на няколко формуляра и ще си прибере парите. Просто като фасул.
Той се почеса по темето и продължи да измъчва мозъка си.
— Сто хиляди! — възкликна накрая. — Това са много пари!
— Много са — съгласих се аз. — Къде да го намеря?
— Не знам къде е, но мога да разбера. Ще поразпитам. Доколкото знам, вече не живее тук. Може да се е запилял навсякъде.
Имах чувството, че ме лъже, но трябваше да проявявам търпение.
— О’кей, Ханк — казах аз. — Дадох ти картичката си. Ако се свържеш с Тери и той иска да си вземе парите, можеш да ми се обадиш, става ли?
— Аха.
Ханк погледна зад мен, където Бил се подпираше на стената и дъвчеше дъвка.
— Кое е това джудже?
— Бодигардът ми — отговорих аз, без да ми мигне окото. — Върши добра работа, ако някой хитрец вземе да си мисли, че е много печен.
— Тая дребна муха?! — Ханк се ухили подигравателно. — Че той не може да духне пяната от халба бира!
Забелязах, че Бил бръква в джобовете си и го дръпнах да си вървим. Исках да изляза от тази дупка цял.
— Тръгваме, Бил — казах аз настоятелно. — Това е, Ханк. Ако намериш Тери Зиглер, обади ми се.
Стиснах Бил за ръкава и го задърпах през дансинга към блъсканицата и влажната горещина навън на пристанището.
— Защо не ме остави да й цапна един на тази маймуна? — попита Бил, когато стигнахме до колата.
— Търпение — отговорих аз. — И на това ще му дойде времето. Още е рано.
Когато потеглихме, Бил попита:
— Какъв ще бъде следващият ни ход?
— Отиваме си вкъщи. Все още си мисля, че Тери може да ни даде ключът към загадката. Пуснах две въдици. Сега и Анджела, и Ханк знаят, че Тери струва сто хиляди долара, а съм сигурен, че могат да го намерят. Надявам се някой от тях да му каже и той да изпълзи.
— Ами ако не знаят?
— Не мисля. Ще видим. Ще се срещнем в агенцията утре в девет.
Бил сви рамене.
— Добре.
Оставих го пред тях и подкарах към хотел „Белвю“. Когато пресичах фоайето, Сузи ми се усмихна влюбено от рецепцията.
— Бебчо, какво ще кажеш за довечера? — попитах аз. — Колкото и късно да е?
Тя поклати глава.
— Не може, Дърк. Няма да се освободя преди три. Дотогава ще бъда почти умряла. Имай търпение. До сряда, както обикновено.
Двама дебели възрастни господа се приближиха до рецепцията и Сузи отиде при тях усмихната.
Аз се върнах при колата и подкарах към дома. По телевизията даваха някаква помия, така че взех душ и си легнах.
На следващата сутрин, към девет и половина, аз и Бил седяхме зад бюрата си в кабинета, когато телефонът иззвъня.