Тя стигна до далечния край на стаята, обърна се и още веднъж се втренчи в мен, но този път и аз се втренчих в нея.
Чух дрезгавият й леден глас, макар че бяхме на около двадесет метра разстояние.
— Казаха ми — започна тя, — че агенцията ви е най-добрата по цялото Източно крайбрежие.
— Ако не беше така, не бих работил в нея, мисис Торсън.
Тя тръгна към мен. Движенията й напомняха течението на голяма спокойна река.
— В такъв случай, мистър Уолъс, предполагам, че се считате за добър детектив.
Подигравателната нотка в гласа й ме подразни.
— Не, не се смятам за добър детектив — отговорих аз враждебно. — Аз съм добър детектив.
Беше се доближила на около три метра. Отново ме погледна замислено, след това кимна и седна на един от ужасните старинни столове, от които може да ти се изкриви гръбначния стълб и да получиш хемороиди.
— Имам причини да подозирам, че шантажират дъщеря ми. — Тя сви ръце в скута си. Бяха с удивително дълги пръсти. — Разбрах, че вашата агенция се справя добре с подобен род неприятности.
— Ние сме най-добрите, мисис Торсън — казах аз с каменно лице и леден глас.
— Искам да откриете защо шантажират дъщеря ми и кой го прави.
— Ако мога да разчитам на съдействието ви, това не би представлявало никакъв проблем. Ще ми кажете ли кое ви кара да смятате, че я шантажират?
— Всеки месец дъщеря ми тегли от банковата си сметка по десет хиляди долара в брой. Това продължава вече десет месеца. — Мисис Торсън се намръщи и сведе глава към ръцете си. — Накрая Мистър Аклънд се е обезпокоил и беше така добър да ме уведоми.
— Мистър Аклънд?
— Той се занимава с финансовите дела на семейството ни. В банка „Пасифик енд Нешънъл“. Той и покойният ми съпруг бяха много близки приятели.
— Дъщеря ви има собствени приходи и собствена банкова сметка?
— Да, за жалост. Покойният ми съпруг много обичаше Анджела, дъщеря ни, и й остави голяма сума пари. Месечният приход от тази сума е петнадесет хиляди. Разбира се, това е абсурдно за момиче на нейната възраст.
— А каква е възрастта й, мисис Торсън?
— Двадесет и четири години.
— Не мисля, че е ненормално за момиче на двадесет и четири, което има месечен приход от петнадесет хиляди, да харчи десет от тях. Но може би ще ме убедите в противното?
— В нейния случай е абсолютно ненормално — каза рязко мисис Торсън. — Трябва да знаете, че самата Анджела не е нормално момиче. За жалост преболедувах от морбили. — Тя замълча и отново ме прониза със сивите си очи. — Разбирате, нали?
— Да, разбирам. Ако майката се разболее от морбили по време на бременността, плодът може да бъде увреден.
— Точно така. Анджела беше със забавено развитие. Наложи се да й вземем частен учител, но не може да се каже, че е получила някакво по-сериозно образование. Едва когато стана на двадесет години у нея се появиха признаци на съзряване. Мъжът ми направи такова абсурдно нещо… През първите два месеца тя не е проявила никакъв интерес към парите, след това започнала да тегли тази голяма сума редовно. Мистър Аклънд, който е и мой скъп приятел, се обезпокоил и миналата седмица решил да ме уведоми. Предполага, че я шантажират. Той е проницателен човек. Разчитам на него.
— Да обобщим, мисис Торсън. Доколкото разбрах, съпругът ви е починал преди една година. След това дъщеря ви е започнала да получава месечен приход от петнадесет хиляди, а през последните десет месеца, редовно е теглила по десет хиляди от тях. Така ли е?
— Да.
— А през първите два месеца изобщо не е пипала парите?
— Мистър Аклънд ми каза, че в началото е теглила само по две хиляди, за дребни разходи и за да плаща на чернокожата жена, която се грижи за нея.
— При вас ли живее дъщеря ви?
Лицето на мисис Торсън се изопна.
— Разбира се, че не! Ние не сме много близки. Освен тези абсурдни пари, мъжът ми й завеща и малка къща в другия край на имението. Живее там с една негърка, която се грижи за домакинството и готви. Не съм виждала Анджела от няколко седмици. Тя не желае да има нищо общо с моя социален кръг. За жалост, не е привлекателна и изобщо не умее да води нормален разговор.
— Има ли някакви приятели?
— Нямам представа. Тя има своя живот, аз своя.
— Не се ли познава с момчета? Може би има приятел?
Мисис Торсън ме погледна кисело.
— Никак не е вероятно. Не мога да си представя, че някое прилично момче би проявило интерес към Анджела. Както казах, тя е грозна.
— Но пък е богата, мисис Торсън — отбелязах аз. — Доста мъже биха изтърпели и най-грозната жена, стига да има пари.
— Аз и мистър Аклънд не изключваме тази възможност, но истината ще трябва да разберете вие.