— Джош, време е да погледнеш фактите в очите — казах аз и се втренчих в него като ченге. — Сина ти, Ханк, е загазил много сериозно.
Старецът взе чашата си с трепереща ръка, но не отпи.
— Предполагам, че е така, мистър Уолъс.
— Знаеш ли, че се е забъркал с мафията?
Джош простена и кимна утвърдително.
— Да, мистър Уолъс. Знам това. Научих неотдавна. Опитах се да говоря с него, но той има много труден характер. Смее ми се. Знам, прав сте. Търси си белята.
— Не, Джош, не си я търси. Вече я е намерил. Знаеш ли, че и Анджела се е забъркала?
— Мис Торсън? — Той кимна и отпи. — От това, което чувам, изглежда, че е така. Тя е една от клиентките на Ханк. Знам.
— Една от тези, които изнудва?
Джош потрепери и кимна.
— Така е, мистър Уолъс, но не се заблуждавайте. Никой не може да си играе с мафията безнаказано.
— Защо шантажират мис Торсън?
— Не знам и не искам да знам.
— А Ханк знае ли?
— Нямам представа. Той само събира парите.
— Мисис Торсън ме нае, за да разбера кой шантажира дъщеря й. Сега се отказа от разследването. Знаеш ли защо?
Джош отпи жадно и известно време остана неподвижен, вперил почти невиждащ поглед в мен.
— Защо? — повиших глас. Той се поколеба и отговори:
— Някакъв мъжки глас я заплаши, мистър Уолъс. В стаята ми има дериват. Когато звънна, вдигнах слушалката и чух да й казва, че ако не спре разследването, ще подпали къщата й. Тази къща, мистър Уолъс, тази хубава къща.
— Кой беше той?
— Кой може да е бил? Човек от мафията, разбира се. Само един глас. От тези, от които могат да те побият тръпки. Мисис Торсън само го изслуша и затвори. Повече не знам нищо.
— А знаеш ли, че Ханк го чакат петнадесет години зад решетките като съучастник в изнудване? — попитах бавно и отчетливо, за да може да осъзнае какво му говоря.
Джош се сепна.
— Петнадесет години!
— Така е, Джош. Петнадесет години.
Изпитах съжаление към тази развалина.
— Предупредих го — каза Джош след малко. — Той само ми се изсмя. Какво да правя, мистър Уолъс, син ми е и го обичам.
— Наистина ли не знаеш защо шантажират мис Торсън?
— Ако знаех, щях да ви кажа.
— Има ли някакви новини от Тери Торсън?
Преди да реагира трябваше да потретя въпроса си, но отговори отрицателно:
— Нищо не съм чувал за него.
Повече нямаше смисъл да оставам в тази тъжна, подтискаща стая. Станах.
— Може би ще се видим пак, Джош.
Оставих го вперил невиждащ поглед в чашата.
В моя занаят всякаква информация може да се окаже полезна.
Качих се в колата и подкарах към пристанището — там, където имаше сергии, мръсни магазинчета и най-обикновени маси, отрупани с боклуци за продан.
Паркирах и отидох до една от сергиите, която държеше някакъв арабин или може би палестинец. Не мога да ги различавам. Казваше се Али Хасан и продаваше дрънкулки на туристите.
Заварих го да пуши цигара с марихуана зад купчина невероятни боклуци. На земята до него седеше жена му, която имаше вид на надут балон, готов да полети.
Хасан беше нисък, дебел и носеше арабска одежда с чаршаф на главата. Имаше вид на човек, способен да задоволи всяка прищявка на туристите.
— Мистър Хасан — казах аз, след като спрях пред него. — Казвам се Доу и имам едно предложение, свързано с пари. Можете ли да дойдете да поговорим на спокойствие?
Той ме огледа с малките си, подобни на мокри маслини очи, промърмори нещо на жена си, която сви рамене с безразличие, изправи се и тръгна с мен.
— Всичко, щом свързано с пари, интересува — обясни ми той. — Къде отидем?
Заведох го при колата и го сложих да седне на предната седалка до мен. Миризмата, която излъчваше тялото му, беше прекалено силна и се наложи да отворя прозореца. Това помогна, но не много.
— Мистър Хасан — започнах аз. — Не искам да губя нито вашето, нито своето време. Знам, че сте експерт по взривни устройства. Трябва ми една бомба и съм готов да платя добре. Можете ли да свършите работа?
Той дръпна от цигарата си, без да отмества втренчения си поглед.
— Откъде знае това?
— Има ли значение? Искам бомба. Ако не можете да ми помогнете, просто кажете и ще отида другаде.
— Каква бомба?
— Трябва ми нещо малко, с голяма разрушителна сила, което да не предизвика пожар.
Арабинът остана мълчалив, загледан в блъсканицата по пристанището. Напомняше ми навита на кълбо дебела змия. След малко кимна.
— Мога направя. Възможно е, но колко ще плаща?
— Какво вземате обикновено?
— За малка, непалеща бомба, безопасна, аматьор да може използва, с голям заряд, взема три хиляди долара.
Очакваше да се пазаря и не го разочаровах. За това отделих цели тридесет минути. Нямах бърза работа. Накрая се споразумяхме за хиляда и триста.