— Взех две пържоли — каза той и влезе в кухнята. Храната не ме интересуваше. Чух грила да цвърчи и запалих нова цигара.
След малко Бил донесе пържолите и малко обикновен черен хляб. Започнахме да се храним. Не изпитвах глад. Умът ми беше прекалено зает с Ханк и Сузи.
— Минах през пристанището — каза Бил, след като свърши с яденето. — Поразпитах. Заведението на Ханк затваря в два и половина и всички си отиват. Вътре не остава никой.
— Добре, Бил — отговорих аз и бутнах настрани недоизядената си пържола. — Ще отида там в два, за да наблюдавам какво става. Няма как да сложа бомбата, без да вляза вътре, и ще трябва да внимавам за двете ченгета от пристанището.
— Ще отидем заедно, Дърк — каза Бил категорично.
Свих рамене.
— Щом искаш, добре, няма да си ми излишен.
— Боже мой, Дърк! — възкликна Бил и се втренчи в мен. — Съвсем си се побъркал, нали?
— Трябва да дам урок на това черно копеле. Искам да го убия, но не искам да ставам убиец. Ще направя живота му ад.
— Знам, каза ми. Ще вдигнеш „Черната кутия“ във въздуха. А какво смяташ да правиш след като си го върнеш на Ханк?
— Има време да мисля и за това — отговорих аз. — Излизам, Бил.
Още валеше. Вървях, без да забелязвам дъжда, часове наред. По улиците на града почти нямаше хора. Не преставах да мисля за Сузи и Ханк. Непрекъснато си представях как тя излиза от входа, как колата спира, как я молят да ги упъти, после киселината… Ханк е карал колата. Някой друг главорез е плиснал киселината.
Спрях пред полицията, поколебах се и влязох. Поисках да се срещна със сержант Джо Биглър. Чарли Танър, сержантът на пропуска ме изгледа съчувствено:
— Съжалявам за станалото, Дърк — каза той. — Качи се горе. Джо ще те приеме.
Биглър стана от бюрото си и стисна ръката ми с две ръце. Опитваше се да изрази съчувствие. В момента имах нужда от съчувствие, колкото открита рана от лимон.
— Нещо ново, Джо? — попитах аз и се подпрях на бюрото му.
— Малко. Нищо съществено — отговори той и се отпусна на стола си. — Намерихме свидетел, който живее в блока на отсрещната страна на улицата. Видял е всичко и е записал номера на колата. Открадната е, разбира се. И двамата са били с ръкавици, не намерихме никакви отпечатъци. Карал я е черен. Дотук сме стигнали, но продължаваме да търсим.
— И свидетелят е сигурен, че колата е карал негър?
— Напълно.
— Щом като е само това, повече няма да губя времето ти.
Обърнах се и излязох вън на дъжда. Поне бях сигурен, че Ханк Смедли е участвал.
По една странична уличка стигнах до пристанището. След малко наближих „Черната кутия“ и забавих крачки. Отпред видях олдсмобила, принадлежал някога на Тери Торсън. Хубава кола. Тръгнах още по-бавно. Беше четири и половина. Ханк вероятно се подготвяше за вечерта. Продължих нататък и огледах добре луксозната яхта на Джо Волински. Можах да го направя незабелязано, защото една група туристи с дъждобрани и чадъри също се беше струпала, за да я позяпа.
Човекът, който се казваше Лу Джерандо, крачеше по палубата. Той се пулеше на туристите и им правеше подигравателни физиономии. Помислих си, че след кръчмата на Ханк, тази яхта също би трябвало да хвръкне във въздуха. Щеше да ми бъде необходима магнитна мина. Али Хасан щеше да ми я достави. Можеше да намери всичко, стига да му се плати както трябва.
Реших, че съм се разхождал достатъчно и взех такси до дома.
Бил го нямаше. Трябваше да убия още доста време. Насилих се да си почина. „Ще действам довечера — мислех си. — Сега трябва да събера сили.“
Бил се върна малко след осем часа. В едната ръка носеше найлонова торба, а в другата — сак.
— Хайде да ядем — каза той и остави багажа си на земята. — Умирам от глад.
Отиде в кухнята, а аз се върнах на стола си. Не изпитвах глад. Исках само да си отмъстя.
След няколко минути се появи Бил и донесе претоплени хамбургери. Нареди масата и седна.
— Дявол да го вземе, Дърк! — извика той рязко. — Ако продължаваш така ще се побъркаш напълно!
Аз взех единия хамбургер.
— Къде беше?
— Насам-натам. Слушай, май наистина е по-добре първо да приключим с Ханк. Може би след това отново ще бъдеш в състояние да действаш разумно и ще заприличаш на човек. Какво ще кажеш?
— Какво има в сака? — попитах аз.
— Всичко необходимо, за да влезем в дискотеката и всичко необходимо, за да потрошим колата.
Кимнах и изведнъж разбрах, че съм гладен. Изядох хамбургера.
— Говорих с Джо Биглър. Не са стигнали доникъде, но са намерили свидетел, който твърди, че шофьорът е бил черен.