— Повече или по малко бяхме сигурни в това — каза Бил с пълна уста. Той изтича в кухнята и се върна с още два хамбургера. Изядохме и тях. Непрекъснато поглеждах часовника си. Беше осем и тридесет и пет! Как бавно се точеше времето!
Върнах се на стола си и запалих цигара, а Бил разчисти масата. Искаше ми се да изпия двоен скоч, но се въздържах. Моментът не беше подходящ, за да проявявам безразсъдство.
Най-накрая, в девет часа, се изправих.
— Ще отида да взема бомбата, Бил.
— Добре. Идвам с теб. И без това нямам какво да правя.
Оставих Бил да чака в колата и отидох до сергията на Али Хасан. Въпреки дъжда по пристанището беше пълно с туристи, които зяпаха изложените за продан боклуци. Минаха няколко минути преди Хасан, седнал под брезентов навес, да ме види. Той стана, размени няколко думи с жена си и дойде при мен.
— Готова ли е? — попитах го.
— Да, мистър Доу. Много хубава стана. Струва си парите.
— Добре, донеси я, ще ти платя.
— Разбира се, мистър Доу, но трябва обясни нещо. От горна страна има един копче. Кога дръпне надясно, бомба ще гърми след десет минути. Ако не пипа това копче, тя напълно безопасна. Може даже изпусне. Нищо не стане.
Скрихме се в една сянка, аз извадих от портфейла си останалите пари и му го дадох. Али Хасан ги преброи внимателно и ги мушна в дрехата си.
— Почака минутка, мистър Доу — каза той и се заклатушка нанякъде. След малко се върна с една пластмасова чанта, която ми подаде.
— Щраква копче надясно, мистър Доу, и бяга. Избухне след десет минути. Голям трясък и много поразии.
— Може да ми потрябва и нещо друго — казах аз. — Нещо, което да може да потопи тридесетметрова яхта. Ще се намери ли?
— Много скъпо, мистър Доу. Мога уредя, но трябва говори със сержант от морска пехота, а това вече много сериозно.
— Но можеш да го направиш, нали?
— Има достатъчно пари, всичко може направи.
— Може да намина пак — казах аз и се върнах при колата.
Сложих чантата на задната седалка и седнах зад кормилото.
— Това ли е? — попита Бил и погледна назад.
— Това е — отговорих аз и запалих двигателя. Ще отидем да чакаме у дома.
— Не си падам много по бомбите — каза Бил. — Тази играчка безопасна ли е?
— Бива си я — отговорих аз. — Успокой се.
Подкарах към къщи. В подземния гараж взех чантата и извадих бомбата — представляваше черен куб. Както каза Али Хасан, на едната стена имаше малко копче. Бил наблюдаваше с изцъклени очи.
— Буташ това нещо надясно — казах му аз — и след десет минути гърми.
Прибрах отново бомбата и с асансьора се качихме до апартамента.
— Остават цели пет часа — Погледнах Бил. — Хайде да си направим кафе.
— Разбира се — отговори той и отиде в кухнята. Сложих бомбата на масата, седнах и запалих цигара.
След малко дойде Бил с кафето, но само с една чаша.
— Аз ще подремна, Дърк. Събуди ме, когато трябва да тръгваме.
Той се прибра в стаята си, а аз пих кафе, пуших цигари и се разхождах из всекидневната, като непрекъснато гледах часовника си. Мислите ми бяха насочени единствено към предстоящото отмъщение — щях да объркам живота на Ханк Смедли така, както той обърка моя.
Най-накрая, в два без петнадесет, събудих Бил, който спеше като младенец. Завиждах му.
— Да тръгваме — казах. — За да имаме време да огледаме какво става.
Взехме чантата с бомбата и картончето с надписа и се отправихме към пристанището. Отново беше започнало да вали. Нямаше почти никой. Няколко рибари се прибираха. Туристите отдавна спяха. От двете ченгета нямаше и следа.
Не беше проблем да намеря място за паркиране на стотина метра от „Черната кутия“.
— Ще отида да погледна, Бил — казах аз и се измъкнах от колата.
Минах покрай клуба и отвътре чух джаз. Предположих, че малката уличка отстрани ще ме изведе на гърба на заведението. Тръгнах тихо по нея и надникнах през един от задните прозорци. Стъклото беше най-обикновено. Помещението изглежда се използваше за нещо като кухня. Вътре видях двама черни.
Единият от тях свали престилката си, сякаш се канеше да си тръгва, а другият седна на масата и започна да яде сандвич.
Аз се отдръпнах и тихо се върнах при колата.
— Отзад има прозорец — казах на Бил. — Няма да има никакъв проблем.
Замълчахме и зачакахме. На пристанището вече нямаше жива душа. Дъждът продължаваше да вали. Единствената светлина идваше от „Черната кутия“.
Когато стрелките на часовника ми показаха два и половина, някои от прозорците на клуба угаснаха. След това се чуха гласове и тридесетина негри — мъже и жени — излязоха през вратата. Вдигаха врява като свраки. След малко групата започна да се разотива. С много викове и ръкомахания, всеки тръгваше по пътя си.