Най-накрая отвътре излязоха четирима едри мъже, които предполагам бяха от персонала, и забързано се качиха на една кола, паркирана недалеч от нашата. Потеглиха.
Ханк Смедли се появи малко след три часа. Не можех да сбъркам гигантската му, маймунска фигура. Излезе с още един мъж, с широкопола шапка и голямо бяло сако. Двамата се спряха за миг, докато Ханк заключи. След това се качиха в олдсмобила и потеглиха.
— Кой беше този с шапката? — попита Бил. — Стори ми се, че е бял.
— Не знам и не ме интересува — отговорих аз. — Хайде, чака ни работа.
Излязохме от колата. Бил взе къс лост, а аз бомбата.
Отворихме прозореца към вонящата кухня за по-малко от минута. Запалих фенерчето, което носех и влязох.
— Аз ще сложа бомбата — казах на Бил. — Ти отиди да залепиш на вратата картона с надписа.
Стигнах до залата с дансинга и поставих бомбата в ъгъла до бара. След това с фенерчето проверих да не би някой да е останал да спи вътре. Нямаше никой.
Върнах се при бомбата и щракнах копчето, после бързо излязох през прозореца и отидох при Бил в колата.
— Мислиш ли, че сме достатъчно далеч? — попита той разтревожен.
— Искам да видя какво ще стане — отговорих аз и стиснах волана, без да изпускам клуба от поглед. Това беше първата част на отмъщението ми и се чувствах добре.
Започнахме да чакаме. След малко часовникът на арматурното табло показа, че са минали десет минути. Бил се размърда притеснено.
— Може би този арабин те е измамил! — каза той, когато стрелките показаха, че са минали петнадесет минути.
— Мълчи и чакай! — просъсках аз.
Бомбата избухна почти веднага след това. Взривната вълна ни раздруса заедно с колата. Предните стъкла на клуба излетяха напред и се пръснаха по тротоара. Покривът се срути с ужасен трясък. Видях, че входната врата, заедно с бележката, се клати, увиснала на една панта.
Това ми беше достатъчно. Запалих двигателя и подкарах колата, преди ченгетата и пожарникарите да успеят да дойдат.
Бях направил каквото исках. „Черната кутия“ повече нямаше да работи и сякаш някакво тегло падна от раменете ми.
— Хубава бомба — каза Бил. — А сега какво?
— Нали знаеш къде живее Ханк?
— Разбира се.
— Ще отидем там и ще се погрижим за колата му. Бил ми показа пътя към „Сийгроув роуд“.
— Ей там живее. Вдясно.
Паркирах и двамата, въоръжени с големи чукове с къси дръжки, слязохме в подземния гараж.
Бяха ни необходими по-малко от десет минути, за да превърнем колата на Ханк в купчина старо желязо. Аз се занимавах със стъклата, а в това време Бил се трудеше върху двигателя. Наистина, вдигаше се много шум, но кой обръща внимание на такива неща в четири и петнадесет сутринта? Нарязахме гумите и после с флумастера написах „ККК“ на единствената несмачкана врата.
Върнахме се в колата.
— Доволен ли си? — попита Бил, а аз запалих мотора.
— Да — отговорих. — Сега ще спя спокойно. Благодаря ти.
Тръгнахме към апартамента ми.
За първи път след смъртта ма Сузи спах без да сънувам нищо. Когато станах, взех душ и се избръснах, беше единадесет и петнадесет.
Бил приготви закуска и докато се хранехме, ме наблюдаваше с любопитство.
— Мисля, че най-трудното мина, Дърк — каза той и счупи трето яйце.
— Струва ми се, че си прав — отговорих аз. — Ханк е карал колата. Остава този, който е плиснал киселината. Трябва да пипна и него.
— Ще го пипнем, Дърк. Ще поразпитаме наоколо.
След закуска отидохме до пристанището. Имаше много коли, но най-накрая успях да намеря свободно място и след като паркирах, тръгнахме покрай сергиите с боклуци, риболовните траулери и накрая стигнахме до останките на „Черната кутия“. Наоколо имаше тълпа зяпачи, повечето туристи. Двете ченгета от пристанището ги задържаха назад. Видях инспектор Том Лепски да разговаря с някакъв пожарникар.
— Стой тук — казах на Бил и си запробивах път през тълпата.
Едно от пристанищните ченгета веднага тръгна към мен.
— Здрасти, Том — извиках аз и когато Лепски ми махна в отговор, то се върна назад. Застанах до инспектора.
— Погледни само — каза той и махна с ръка към входа. — Такова нещо май не си виждал.
Доста усилия ми струваше да прикрия задоволството си, когато разглеждах развалините. Бомбата наистина беше свършила добра работа.
— Прилича ми на бомба — казах аз.
— Дяволски си прав. И такова нещо в нашия град не се е случвало досега. Кметът бълва змии и гущери. — Ленски се ухили. — Време беше някой да ликвидира този клуб. Е, който и да е бил той, добре го е подредил!