— И на мен така ми се струва — отговорих аз и забелязах, че Лепски ме наблюдава замислено.
— На вратата са оставили бележка, уж от Ку Клукс Клан, само че няма да се хвана на тази въдица. И не виждам кой друг ще се хване. Някой си е разчистил сметките със Смедли. Така мисля.
Аз кимнах.
— Може и да си прав, Том. Видя ли се със Смедли?
— Да, разбира се — сви рамене Лепски. — Но не искам да се занимавам с копеле като него. Освен това, някой е натрошил и колата му. Предполагам, че е същият, който е сложил и бомбата. Смедли е бесен. Непрекъснато ни крещи да открием кой го е направил. Е, наша работа е да поразпитаме наоколо, но не смятам да се потим прекалено много. Смедли си го търсеше. — Погледна ме с твърд поглед на ченге. — Чух, че си напуснал агенцията, Дърк?
— Така е. Смъртта на Сузи уби желанието ми за работа. Може би ще се върна след време. Как върви разследването за нея, Том?
— Още търсим. Намерихме нова свидетелка, която твърди, че е видяла този, който е плиснал киселината. Не успя да направи кой знае какво описание, но все пак може и да помогне. Бил е широкоплещест, с бяло сако и широкопола шапка. Търсим човек с подобна външност.
Кимнах с безизразно лице.
Спомних си онзи, който излезе с Ханк от заведението предната нощ. Беше с бяло сако и широкопола шапка. Тръгнаха нанякъде заедно.
Лепски все още ме гледаше.
— Слушай, Дърк — каза той. — Ханк получи каквото си търсеше. Не искаме повече неприятности. Спокойствието е много важно за града ни. По новините вече разтръбиха, че е взривена бомба, а това плаши богатите повече от самия Дявол. Хотелите вече получават откази за следващия месец. Разбираш ли?
— Защо ми го казваш на мен, Том? По-добре го кажи на бомбаджията, ако иска да те изслуша.
Лепски сви рамене.
— Прави каквото знаеш — каза той, — но ти казвам, че ако избухне още една бомба, ще разберем кой го е направил и ще му лепнем най-малко петнадесет годинки.
— Кажи го на бомбаджията — повторих аз. — Довиждане, Том.
Отново се смесих с тълпата.
Махнах на Бил да стои, където беше и тръгнах към таверна „Нептун“. Намерих Ал Барни, който седеше на връзвалото за кораби и разговаряше с двама млади туристи с очила. Изчаках. Най-накрая го снимаха и мъжът извади десетдоларова банкнота. Ал я грабна и когато се отдалечаваха им махна за довиждане.
— Бизнесът с туристите потръгва, а, Ал? — попитах аз, след като се приближих.
— А, мистър Уолъс — отговори той и прибра банкнотата в джоба на мръсната си фланела. — Още не е както трябва. Другият месец ще потръгне.
Ал ме изгледа с малките си като на акула очички и добави:
— Хубава бомба. Смедли си намери каквото търсеше.
— Ал, познаваш ли широкоплещест мъж, който ходи с бяло сако и широкопола шапка?
Барни направи гримаса.
— Хюла Мински. По-добре стой настрана от него.
— Кой е той?
Барни се огледа боязливо около себе си, после снижи глас и отговори:
— Един от главорезите на Волински. Опасен е!
— Къде мога да го намеря?
— Не ти трябва да го намираш. Казах ти, че е опасен, мистър Уолъс.
— Къде да го намеря, Ал — повторих въпроса си. Барни простена.
— Когато е в града, отсяда при Ханк Смедли. Идва преди първо число на месеца, за да се погрижи всички да си платят.
— Благодаря ти, Ал — казах аз и го потупах по дебелата ръка. След това тръгнах към Бил.
— Ченгетата направо са сигурни, че аз съм сложил бомбата — завърших аз, след като му разказах какво съм правил. — Лепски съвсем недвусмислено ме предупреди, но нямат доказателства.
Бил сви рамене и се качи в колата.
— Ченгетата винаги имат теории. Хюла Мински! Ама че име! Какво смяташ да правиш с него?
— Ще го настъпя. Ще го настъпя така, че да се движи с инвалидна количка цял живот.
Запалих двигателя.
— Кога? — попита Бил.
— Тази вечер. Около седем. Ще отидем на гости на Ханк Смедли и ще го почакаме.
— Това може да се окаже доста трудно.
— И да се окаже, какво от това?
— Ти ще се разправяш с Мински, а аз — с Ханк. Ръцете ме сърбят да цапардосам това черно копеле.
— Това беше замисълът, Бил.
Върнахме се у дома, аз запалих цигара и се замислих, а Бил започна да се разхожда неспокойно.
Тогава иззвъня телефонът. Протегнах се и вдигнах слушалката.
— Мистър Уолъс? — чух твърд, металически глас на жена, която би могла да е на всякаква възраст.
— Точно така. Кой се обажда?
— Аз съм секретарката на мистър Волински. Мистър Волински би желал да разговаря с вас. Възможно ли ви е да дойдете в хотел „Спаниш бей“ в пет часа? Ще ви очаквам във фоайето, за да ви заведа до апартамента му.
Линията прекъсна, преди да успея да кажа и дума. Оставих слушалката и предадох разговора на Бил. Той подсвирна тихо. И двамата знаехме, че хотел „Спаниш бей“ е може би най-скъпият по цялото Източно крайбрежие. Не всеки можеше да отседне в него.