— Добре се грижи за себе си. Ще отидеш ли?
— Ще отида — отговорих аз.
Няколко минути преди уреченото време влязох в натруфеното фоайе на хотел „Спаниш бей“.
Заварих обикновената обстановка — по креслата наоколо седяха възрастни хора, които пиеха и си приказваха. Мястото беше само за богати. Двама келнери обикаляха и бутаха колички, натоварени с коктейли и приготвени с фантазия сладкиши. Не им липсваха клиенти.
Тя стоеше до рецепцията. Висока, с гарвановочерна коса и зелени очи. Не беше кой знае каква красавица, но беше много сексапилна — сякаш от тялото й изскачаха искри. Носеше много елегантно късо бяло сако и прекрасна пола — изглеждаше като милион долара в куфарче.
Махна ми с изящната си ръка, завършваща с дълги слаби пръсти, и се приближи.
— Мистър Уолъс? Аз съм Сандра. Другото ми име няма значение. Всички ме наричат Сандра.
— Здравей, Сандра — казах аз без да свалям поглед от тялото й. Имаше всичко, за което би могъл да мечтае един мъж — големи гърди, тънка талия, твърд задник и дълги крака. — Защо трябваше да идвам?
— Мистър Волински иска да разговаря с вас — Тя ме огледа замислено. — Той не е това, което си мислите.
Обърна се и ме поведе към асансьорите. Качихме се на шестия етаж и тръгнахме по дългия коридор. Спряхме пред вратата на апартамента, тя отключи и ме погледна.
— Бъдете внимателен.
Каза го съвсем тихо. Отдръпна се и с жест ме покани да вляза в просторна стая с голяма тераса. Всичко беше много луксозно.
Влязох.
— Мистър Волински, мистър Уолъс е тук — извика тя и ми обясни: — На терасата е.
Прекосих стаята и излязох на терасата, която гледаше към палмите, плажа и къпещите се в морето хора.
Джо Волински стоеше до парапета. Обърна се и дойде при мен.
Изненада ме. Очаквах да видя едър, страховит главорез. Знаех, че е мафиот и изнудвач, но външният му вид просто ме извади от равновесие.
Усмихнат и дружелюбен, нисък и набит, той по нищо не се отличаваше от стотиците преуспяващи бизнесмени, които идваха в града на почивка. Беше съвсем малко по-дебел, отколкото трябва, оплешивяващ, загорял от слънцето, безупречно облечен с лек светлосин костюм, бяла копринена риза и вратовръзка с емблема на някакъв клуб. Краката му бяха обути в скъпи мокасини.
На кръглото му, добре охранено лице, се мъдреше къс нос. Имаше широка уста, почти без устни и раздалечени синьо-сиви очи. На брадичката имаше трапчинка. От него лъхаше здраве и добро настроение.
— Благодаря ви, че дойдохте, мистър Уолъс — каза той и ми протегна ръка.
Аз се поколебах за миг и се ръкувах. Стисна ръката ми здраво, но не агресивно.
— Да седнем. Изглежда пак ще вали. През този сезон има много валежи.
Заведе ме до една маса, над която имаше брезентов сенник, и ми посочи стол.
Седнахме и усетих, че се мъчи да разбере що за птица съм. Синьо-сивите очи ме проучваха — бяха от тези, които никога не пропускат нищо.
— Кафе? — попита той. — Струва ми се, че е малко рано за алкохол.
— Не, благодаря. Не желая нищо.
— Може би чай?
— Не, благодаря. Повдигна тежките си рамене.
— Добре тогава. Нека да поговорим. Аз съм зает човек, вие също. Да не си губим времето.
Аз чаках.
— Искам да ви кажа колко искрено съжалявам за мис Сузи Лонг. Това отвратително нещо беше направено без знанието ми. Но го направи човек, който работи за мен. Той беше безумец, готов на всичко, за пари. Призна, че е получил пет хиляди долара, за да го направи. Каза ми, че му ги е дал Ханк Смедли, който пък бил нает от някой друг. Не знаеше кой. Когато го притиснах, призна, че било някакво разчистване на лични сметки.
Слушах го. Спомних си случката в банката, когато Анджела Торсън изсъска: „Ще те накарам да съжаляваш за това! Ей, Богу, ще съжаляваш!“ Пред очите ми отново се появи озлобеното й лице. Може би тя беше платила, за да обезобразят Сузи.
— Мистър Уолъс, вие уредихте сметките си с Ханк Смедли. Аз уредих сметките си с моя човек. — Джо Волински замълча и изведнъж синьо-сивите му очи станаха стоманено сиви. — Сега той принадлежи на миналото. Моята организация има грижата за такива, като него. Що се отнася до Ханк Смедли, той повече няма да работи за мен. Ако смятате, че ще се почувствате по-добре, той също може да стане част от миналото. Желаете ли това?
— Искате да кажете, че ще посочите с палец надолу и Ханк ще умре?
— Изразихте се много грубо, мистър Уолъс, но да не губим време. Кажете ми „да“ или „не“.