— Нека живее.
— Прекалено лесно прощавате, мистър Уолъс. Ако някой беше постъпил така с моето момиче, никога нямаше да му простя.
— Нека живее — повторих аз. — Ще го накарам да съжалява, че се е родил.
Той кимна.
— Не се съмнявам в това.
Дойде Сандра и донесе табла с кафе. Напълни две чаши и се прибра вътре.
Беше толкова наелектризираща, че с мъка се удържах да не се обърна, за да видя как прекосява терасата.
Почувствах, че Волински ме наблюдава.
— Много добра секретарка е — каза той и се усмихна добродушно. — Баща й някога работеше за мен, но после умря. Взех я на работа и сега просто не мога без нея.
Не казах нищо.
— Е, мистър Уолъс, нека да приключим тази среща. Надявам се, че сте удовлетворен. Искам да е така. Моят човек сгреши и вече го няма. Оставям бъдещето на Смедли във ваши ръце. Но има нещо друго. Разбирам, че взривяването на заведението му, е бил най-бързият и най-добър начин да си отмъстите. Но, когато в този спокоен град избухват бомби, богатите хора, които го посещават, започват да се страхуват. Моят бизнес е преди всичко с тях. Не искам да има повече бомби, мистър Уолъс. Ако има, клиентите ми ще предпочетат да ходят другаде, а това ще ми се отрази зле. Вие сте интелигентен човек и ще разберете какво ви казвам. Но в същото време, не е изключено да ви се прииска да създавате още неприятности. Моля ви да не правите това.
Той се усмихна. Вече започвах да мразя широката му, добродушна усмивка. Имах чувството, че ми се усмихва гърмяща змия.
— Както може би знаете — продължи Волински, — аз съм част от една много голяма организация, която има клонове по целия свят. — Допи кафето си и остави чашата. — Така че, моят искрен съвет към вас е да не ни създавате повече никакви грижи в този град. Ако го направите, ще съжалявате за необмислената си постъпка. Разбирате ли ме?
Станах.
— Чух ви, мистър Волински.
Обърнах се и влязох в голямата стая. Сандра ме очакваше и ме изпрати до вратата. Улови дръжката и за миг спря. Погледнах я в очите. Никоя жена не можеше да се сравни с нея. Не, не бих могъл да я обичам така, както обичах Сузи. Просто беше много различна от всички, които познавах. На зелените й очи трудно можеше да се устои — бяха опасни, омагьосващи. Чувственото й тяло също беше факт, както и абсолютната, хладна самоувереност, която толкова малко жени притежават.
Тя отвори вратата и когато минавах край нея, прошепна в ухото ми:
— Довечера в единадесет. Ресторант „Трите рака“.
Отначало не можах да повярвам на ушите си. Обърнах се, но вратата се затръшна.
Върнах се вкъщи малко след шест часа.
Бил седеше зад бюрото и отново преглеждаше папката „Торсън“. Той я остави неохотно и седна на креслото до мен, за да изпием по един скоч.
Разказах му за срещата с Волински подробно. Той слушаше, без да каже дума.
— Бил — казах аз накрая, — мисля, че това не е работа на мафията, а разчистване на сметки. Ханк Смедли и Мински са го направили за пет хиляди долара. Мински е погребан на място, което няма да можем да открием, така че няма защо да го търсим повече. Остава Ханк…
— Да, Ханк — кимна Бил.
— Ще се отбием при него и ще го накараме да ни каже кой му е платил за тази работа. Имам чувството, че е Анджела Торсън, но искам да бъда съвсем сигурен. След като пропее и ако наистина е тя, ще се заемем с нея.
Бил кимна отново.
— Как, според теб, ще е най-добре да накараме такава голяма маймуна като Ханк да се разприказва?
— Можеш ли да намериш бензинова горелка?
Бил се ухили.
— Разбира се. Това е добра идея. Ще го поопърлим и ще отвори уста.
Докато допиваше уискито си, Бил се замисли.
— Как ти се стори Волински, Дърк?
— Опасен. Змия. Не всеки може да си прави шеги с него.
След това му казах за Сандра. Той ме гледаше опулен.
— Ще се срещнеш ли с нея?
— Защо не? Що за ресторант е „Трите рака“?
Бил знаеше всичко за ресторантите и кръчмите.
— На пристанището е. Добро заведение. Скъпо. Намира се до дупката на Соли Джоуъл, знаеш ли го?
— Да, сетих се. Бил, погрижи се за горелката. Аз ще се обадя на Ханк по телефона.
— При портиера не може да няма — отговори той и излезе. Аз бръкнах в шкафа и извадих два чифта белезници. Извадих пистолета от кутията, проверих дали е зареден и го пуснах в джоба си. Намерих в указателя телефонния номер на Ханк и го набрах.
Иззвъня десетина пъти, преди Ханк да вдигне и да изръмжи:
— Кой е?
— Мистър Смедли? — направих гласа си да звучи твърдо и грубо. — Търся ви от полицията.
— Така ли? И какво от това? Да не би да намерихте копелето, което взриви дискотеката ми?
— За това именно става дума, мистър Смедли. Само няколко въпроса. Ще изпратя двама инспектори, нещо против?