— Това мога да направя много лесно — отговорих аз. — Бих желал да ми кажете малко повече за дъщеря си, мисис Торсън. Как прекарва времето си? Плува ли? Играе ли тенис? Ходи ли на танци? С какво се занимава?
Мисис Торсън сви рамене нетърпеливо.
— Нямам представа. Както ви казах, не се срещаме често.
Тази жена започна да не ми харесва. У нея се появиха признаци на съзряване. Не бих й дал най-високата оценка като майка.
— Тя ли е единственото ви дете?
Лицето на мисис Торсън отново се изопна и очите й заблестяха.
— Имах син, но няма нужда да говорим за него. Достатъчно е да спомена, че напусна дома ни преди известно време. С радост мога да кажа, че не съм го виждала, нито чувала, откакто замина. Така или иначе, той няма нищо общо с проблема около Анджела.
— Ще имате ли нещо против, ако се видя с мистър Аклънд?
— Не, разбира се. Мистър Аклънд се ползва с пълното ми доверие. Всъщност той ми предложи да потърся помощта на агенцията ви. Говорете с него на всяка цена.
— А дъщеря ви? Ще трябва да я видя, най-малкото, за да знам как изглежда.
— Да. Утре е първи и е почти сигурно, че ще отиде в банката. Мистър Аклънд ще се погрижи да я видите, но в никакъв случай не трябва да разговаряте с нея. Не желая да разбере, че съм наела детектив. Не искам да научи и никой друг, освен мистър Аклънд. Доколкото съм осведомена, агенцията ви работи дискретно.
— Можете да разчитате на нас, мисис Торсън — Аз станах. — Ще се обадя на мистър Аклънд днес следобед. Когато имам какво да ви съобщя, ще ви се обадя.
— Надявам се да не ви отнеме много време. Намирам, че тарифата ви е прекалено висока.
— Имаме много работа, мисис Торсън, но можете да бъдете сигурна, че ще действаме колкото се може по-бързо и че ще ви дадем информацията, която ви интересува.
— Когато свършите, много ви моля, обадете се предварително, за да си уговорим среща. Аз съм много заета. — Тя махна към вратата. — Нямате нищо против да не ви изпращам, нали? Смедли, камериерът, е пияница и искам да го безпокоя колкото се може по-малко.
— Не мислите ли, че е по-добре да се отървете от него, мисис Торсън? — попитах аз от вратата.
Тя вдигна вежди и ме изгледа студено.
— При нас е от тридесет години. Знае привичките ми и поддържа сребърните прибори добре. Освен това, забавлява приятелите ми. Ще го държа, докато състоянието му не се влоши съвсем. Приятен ден, мистър Уолъс.
Аз излязох от притихналата къща, затворих пътната врата и изтичах под напоителния дъжд до колата си.
След като хапнах един хамбургер за обяд, се отправих към банката „Пасифик енд Нешънъл“, където пристигнах в три часа.
Едва ли можех да открия някакви недостатъци на това учреждение. Имаше вид на богато — за сигурността се грижеха двама души с бдителни погледи, а касиерите работеха зад гишета от бронирано стъкло. Имаше много вази с цветя и дебел мъхест килим. Климатичната инсталация жужеше леко.
Под зорките погледи на охраната аз се приближих до едно бюро, на което имаше флагче с надпис: „Информация“. Зад него стоеше застаряваща дама с обло лице, която ме изгледа без особено въодушевление. По изражението й можех да преценя, че е обучена да надушва парите, а аз изобщо не излъчвах техния аромат.
— Да?
— Търся мистър Аклънд — казах аз.
— Имате ли уговорена среща?
Извадих една визитна картичка от портфейла си и й я подадох.
— Дайте му това и той ще ме приеме.
Жената погледна картичката, после се втренчи в мен.
— Мистър Аклънд е много зает. По каква работа идвате?
— Щом сте толкова любопитна — казах аз и й се усмихнах широко и приятелски, — можете да се обадите на мисис Хенри Торсън и тя ще ви обясни всичко, но, от друга страна, е в състояние да направи живота ви неприятен. Ако искате, рискувайте!
Изглежда името на мисис Торсън я впечатли. Тя взе визитната ми картичка, изправи се и тръгна нанякъде с гордо изправена глава и вдървен гръб.
Единият от охраната се приближи. Аз му смигнах, той веднага отмести поглед, опипа дръжката на пистолета си и се върна на мястото си.
Минутите се занизаха, а аз започнах да наблюдавам как възрастните хора внасят или теглят пари, как разговарят със служителите, които на свой ред се размазваха от усмивки, кланяха се и правеха всички възможни сервилни неща, освен да се изправят на главите си.
Кръглоликата се върна.
— Мистър Аклънд ще ви приеме — В гласа й имаше достатъчно студ, за да направи климатичната инсталация излишна. — Ето там. Първата врата вдясно.
— Благодаря — казах аз и следвайки упътването й се озовах пред една лакирана дъбова врата, на която с големи златни букви беше написано: „Хоръс Аклънд, генерален директор“. Впечатляваща гледка. Почуках, натиснах лъскавата месингова дръжка и се озовах във внушителен кабинет с удобни кресла, канапе, барче с напитки и бюро, не по-малко от маса за билярд.