— В клуба идваха хора и оставяха пликове, Анджи оставяше цяла чанта. Аз прибирах всичко в един сак и не задавах въпроси. Хюла идваше на първо число всеки месец и вземаше сака, това е всичко.
— Защо шантажират Анджи?
— Не знам! Кълна се, че не знам. Не искам да знам. Хюла изравя мръсотията за хората. Аз не го питам нищо. Сигурно се е докопал до нещо за Анджи. Трябва да е било голямо, за да му дава толкова много пари. Тя не е нормална. Куку е. Винаги е била.
Погледнах го и реших, че ми казва истината. Брутален, безмилостен тип като Мински не би казал нищо съществено на празноглавец като Ханк Смедли.
Изведнъж ми стана противен. Както и стаята, и всичко наоколо.
— Добре, Бил. Махни белезниците — казах аз. Бил изгаси горелката и отключи белезниците, а аз стоях отстрани с насочен пистолет.
Ханк стана, разтри китките си и се вторачи в мен.
— Слушай внимателно — казах му аз. — В този град за теб повече няма място. Говорих с боса на Хюла. Хюла сега храни червеите. Няма да го видиш повече, аз също не искам да те виждам. Давам ти дванадесет часа, да се разкараш от града. Ако те срещна пак, ще ти надупча капачките и на двете колена, така че повече да не можеш да ходиш. Изчезвай оттук! Ясно ли е?
Ханк продължи да ме зяпа и да клати объркано глава.
— Не знам къде да отида — измърмори. — Нямам никакви пари.
— Няма да повтарям. Ако не се махнеш от града до дванадесет часа, ще останеш инвалид за цял живот. — Обърнах се. — Хайде, Бил. Гади ми се от това лайно.
Слязохме с асансьора и тръгнахме към колата.
7
Отвън ресторант „Трите рака“ не изглеждаше въодушевяващо. Дървената му фасада беше загубила цвета си и очевидно беше видяла много сезони. В заведението се влизаше през една тясна стъклена врата, закрита с червена завеса. Не представляваше туристическа атракция.
Когато бутнах вратата, се оказах в миниатюрно фоайе, в което имаше гардероб, обслужван от една виетнамка. Усмихна ми се приветливо.
— Имате ли запазена маса, сър? — попита ме тя.
— Очакват ме.
— Вие ли сте мистър Уолъс?
— Да.
Натисна един бутон на плота пред себе си.
— Един момент, сър.
Отнякъде изникна нисък, дебел човек с металносиво сако, бяла риза, черни панталони и тясна вратовръзка.
— Мистър Уолъс?
— Да.
— Мис Сандра Уилис ви очаква, мистър Уолъс — Отправи ми бляскава усмивка, която откри два реда бели зъби. — Моля последвайте ме.
Мъжът отвори някаква врата. В първия момент глъчката и тракането на чинии и прибори ме стреснаха. Последвах го в обширна, претъпкана от хора и маси зала. Някои от мъжете бяха с официални бели костюми. Жените до една носеха тоалети, предназначени да те усмъртят. Келнерите се движеха безшумно и умело.
— Доста добре върви бизнесът ви — казах аз, когато ме поведе покрай тълпата край бара и нагоре по някакво стълбище.
— Не мога да се оплача.
Изкачихме се, той почука на някаква врата и я отвори.
— Мистър Уолъс дойде, мис Уилис.
Тя седеше на маса, подредена за вечеря. Стаята беше малка, но добре мебелирана и с климатична инсталация. Сандра ми кимна и ме покани с жест да седна. Беше с тъмночервена рокля, а черната й коса беше прибрана назад с перлена диадема. Изглеждаше убийствено и още докато сядах срещу нея, усетих влиянието на сексапила й.
— Дай да хапнем, Уоли — каза тя. — Умирам от глад.
— Секунда, мис Уилис.
Човекът с металносивото сако се поклони и изчезна. Тя ме разгледа.
— Трябва да поговорим. Но най-напред ще вечеряме. От снощи не съм хапвала нищо. Работата при Джо е много тежка.
— Джо? Волински?
— А кой друг?
На вратата се почука и един келнер, с вид на мексиканец влезе забързано. Постави пред нас по едно плато миди „Рокфелер“, след това ни наля изстудено бяло вино и излезе с поклон.
Мидите бяха фантастични. Когато преполових порцията си, попитах:
— Изглежда, тук си си у дома, Сандра.
— Идвам много често. За една сама жена е по-разумно да вечеря на места, където няма много хора. Освен това тук ме познават.
— Не бих си помислил, че често оставаш сама.
Тя сви рамене.
— Работното ми време е абсурдно. Сега успях да дойда, единствено защото Джо Волински реши да се позабавлява в казиното.
— И искаш да разговаряш с мен?
— Да, но малко по-късно.
Приключихме с мидите и чух да звъни звънец. Предполагам, че Сандра натисна някакъв скрит бутон.
Келнерът се появи почти веднага и прибра празните чинии. След него влезе друг, който буташе добре натоварена количка.
— Нямаш нищо против морските деликатеси, нали?
— Нямам нищо против никакви деликатеси.
Келнерът започна да сервира от една голяма купа. Пред Сандра постави половин печен омар, панирани миди и огромни скариди пълнени с рачешко месо. Сервира и ориз, поръсен с червен пипер, който заля с някакъв гъст розово оцветен сос. Същото сложи и в моята чиния.