— Не, не знам. Цялата информация държи Мински. Джо Волински се интересува единствено от това, да получава парите навреме.
— Искаш да кажеш, че шефът ти не знае имената и прегрешенията на хората, от които всеки месец получава по милион и половина?
— Защо му е да ги знае? Разчита на Мински напълно. Не желае да се занимава с дребни подробности. Отделно се занимава с голяма мрежа за търговия с наркотици и тя му създава достатъчно главоболия. Шантажите са работа на Мински — Тя погледна часовника си, след това мен. — Трябва да тръгвам. Шефът ще се върне скоро. Мога ли да разчитам на теб, Дърк?
— Можеш.
— В този ресторант имам открита сметка — каза тя. — Излез пет минути след мен.
Сандра тръгна към вратата, но спря.
— Ако откриеш Мински, не го убивай. — Зелените й очи заблестяха и лицето й отново заприлича на издялано от камък. — Това удоволствие трябва да е мое.
Махна с ръка за довиждане и излезе.
Излязох от „Трите рака“ някъде към един. До сутринта нямаше какво да правя и се прибрах вкъщи. Бил вече си беше легнал, така че и аз направих същото. Задрямах неспокойно, защото в главата ми се въртеше разговорът със Сандра, но най-накрая заспах.
Сутринта седнахме да закусим към десет часа и разказах на Бил какво се беше случило.
Той разбърка кафето си и ме погледна въпросително:
— И какво сега?
— Смятам да си разчистя сметките с Мински, а после и с Анджела. Искам да науча повече за нея, отколкото знам сега. Заеми се, Бил. Разбери с какво се занимава, къде ходи. Не е възможно по цял ден да стои в онази къща. Искам да знам с кого се среща, с кого разговаря. Ще го направиш ли?
— Разбира се. А какво ще правиш ти?
— Ще отида до общежитието „Брейкърс“, за да поговоря с портиера. Може би Мински е при Доли. Каквото и да прави, където и да го прави, целта ми е да го намеря — Допих кафето си. — Добре, Бил, разбрахме се. Ще се залепиш за Анджи. До довечера.
Слязох долу и тръгнах към „Брейкърс“.
Беше към единадесет. Отново заварих портиера в приземния етаж, подпрян на дръжката на метлата и зазяпан в пространството. Когато ме видя, свинското му лице просветна.
— А, пак си ти — посрещна ме той. — Намери ли Зиглер?
— Не. Сега търся друг. Виждал ли си нисък набит човек с бяло сако и широкопола шапка?
Той се отпусна още повече върху дръжката на метлата.
— Много хора влизат и излизат от тази дупка.
— Не ме интересуват многото хора. Интересува ме един. Нисък, набит, с бяло сако и широкопола шапка.
— Може — отговори портиерът и ме изгледа продължително — и да съм го виждал.
Извадих портмонето си и му подадох десетдоларова банкнота.
— Това ще опресни ли паметта ти?
Той грабна банкнотата, целуна я и я мушна в джоба на мръсната си фланела.
— Аха. Той е сутеньорът на Доли. Отбива се при нея от време на време. Предполагам, че му дава пари — Портиерът направи няколко движения с метлата, ужким мете. — Не е редно да приказвам за наемателите, мистър. Това няма да им хареса.
— Ако сам не им кажеш, няма как да разберат.
Той се почеса по косматата ръка.
— Сигурно е така.
— Опиши ми по-подробно този човек.
— Не, мистър. Това няма да му хареса, а аз никак не искам да си имам неприятности с него.
Извадих още една десетдоларова банкнота, сгънах я и вдигнах вежди в очакване. Той впи поглед в нея.
— Това за мен ли е?
— Може би. Искам да ми опишеш как изглежда този човек.
Портиерът се замисли и кимна:
— Както каза ти. Нисък, зъл. Виждал съм го само два пъти, но ми е достатъчно. Като че ли някой го е настъпил по муцуната, когато е бил малък — плосък нос, ниско наклонено чело — всеки ще се изплаши от него.
Той отново впи очи в банкнотата.
— Това наистина ли е за мен?
— Каква е косата му? Тъмна, светла?
— Не знам. Той е от ония изчанчени типове, които си бръснат главите. Сигурно затова ходи с шапка. Темето му е гладко като яйце — Продължи да гледа банкнотата. — Даже и веждите си е избръснал.
„Най-накрая“ — помислих си аз. Сега поне знаех какво да търся. Дадох му десетте долара.
— Често ли идва тук?
Портиерът сви рамене.
— Не знам. Нямам много време да стоя на входа. Снощи беше тук. Дойде, когато изкарвах навън кофите за боклук. Може още да е при курвата си.
— Добре — казах аз, — ще се видим пак.
Оставих го и се качих до апартамента на Доли Джилбърт. Приближих се предпазливо, без да вдигам шум.
На дръжката на вратата беше окачена табела:
Опрях ухо и се ослушах. Дочух гласове — първо мъжки, а после и женски. Бяха много слаби и предположих, че са в спалнята. Слязох по стълбите и излязох на улицата. Качих се в колата, запалих цигара и се приготвих за дълго чакане.