То продължи два отегчителни часа и когато часовникът ми показа два без двадесет, от входа излезе Доли, придружена от нисък, набит мъж. Тя беше с шал на главата и с тънък като хартия шлифер, имитация на леопардова кожа. Не я и погледнах. Вниманието ми беше приковано от мъжа.
Той беше с черна спортна шапка с остър връх, черно яке и бели памучни панталони. Без съмнение това беше Хюла Мински. Голото му, жестоко лице наистина вдъхваше страх. Широките рамене и късите, дебели крака му придаваха вид на неопитомена горила.
Гледах го, знаех, че той е убил Сузи, и ми се прииска да извадя пистолета и да го застрелям на място, но се овладях.
Повървяха няколко метра и спряха до един зелен „Кадилак“. Той отключи вратата откъм кормилото и се качи. Доли седна до него.
Запалих мотора, изчаках да потеглят и тръгнах след тях. Излязоха в долния край на булевард „Оушън“, а след известно време завиха по една малка уличка и спряха пред някакъв италиански ресторант. Портиерът веднага се спусна, за да отвори вратата на колата. Когато Мински излезе, той го поздрави. Бавно отминах нататък и продължих да гледам в страничното огледало. Мински и Доли влязоха в ресторанта.
Намерих място за паркиране малко по-надолу и се върнах пеша по отсрещната страна на улицата. Влязох в едно кафене. Седнах на бара, така че да мога да виждам какво става отсреща. Изядох два сандвича и си поръчах кафе. След още един час, вече бях изпил три кафета, видях Доли да излиза и да тръгва в посоката на „Брейкърс“. Платих сметката и излязох на улицата. Погледнах номера на кадилака и продължих към моята кола. Седнах вътре и зачаках, без да изпускам от поглед огледалото.
Мински се появи след половин час. С него излезе някакъв висок, слаб човек с тъмни очила. Беше с разкопчана риза и джинси. Косата стигаше до раменете му. На главата си беше нахлупил черна сламена шапка, която скриваше лицето му.
Двамата се качиха в кадилака. Караше Мински. Аз запалих мотора, изчаках ги да минат покрай мен и потеглих. Улицата влизаше в крайморския булевард, който беше задръстен от движение. Никой не искаше да ме пусне да мина и след около четири минути ругатни и седене на едно място, разбрах, че съм изпуснал Мински. След известно време се добрах до таверна „Нептун“. Видях Ал Барни да седи както обикновено на връзвалото, с кутия от бира в ръка и аз спрях направо до него.
Когато ме видя, очите му светнаха. Слязох от колата.
— Ал, много бързам — казах аз и направо напъхах двадесет долара в джоба на мръсната му фланела. — Висок, слаб човек с дълга черна коса и слънчеви очила. Знаеш ли кой е той?
Барни се сепна.
— Ау! Отрова! Стой настрана! Сол Хармас! Той се оправя с яхтата на Волински.
— Къде да го намеря?
Барни се огледа боязливо наоколо.
— Ще ми навлечеш белята, мистър Уолъс… — промърмори той. — Последната къща на крайморския булевард е негова. Когато не е на яхтата, стои там.
— Благодаря ти, Ал — казах аз, качих се на колата и подкарах назад. Доста трябваше да чакам, докато успея да изляза на булеварда. Десетки коли се бяха запътили към морето — момичета по бикини, момчета по плувки, отвсякъде гърмеше попмузика. Най-накрая успях да тръгна заедно с колоната, съвсем бавно, към плажа, палмите и морето.
При тази бавна скорост успях да разгледам последната къща преди плажа много добре.
Много приличаше на ранчо. Може би имаше пет стаи и голям хол. Беше оградена с висока телена ограда, а до портата се въртяха и дъвчеха дъвка двама здравеняци с бели спортни дрехи и пистолети на бедрата. Спрях на едно празно място и зачаках момчетата и момичетата да се източат към морето. При първата възможност обърнах назад и отново минах покрай къщата. Сега видях още един мъж, също облечен в бяло, който държеше полицейско куче и се беше облегнал на едно дърво.
Бях почти напълно сигурен, че Хюла Мински е отседнал именно в тази доста добре охранявана къща. Да се добера до него там беше невъзможно. Трябваше да го причакам навън. Накрая, когато се измъкнах от задръстването, спрях край една телефонна будка и позвъних в хотел „Спаниш бей“. Поисках да ме свържат с мис Сандра Уилис.
— Момент, сър — каза телефонистката. Линията изщрака и чух гласа на Сандра:
— Кого търсите, моля?
— Можеш ли да говориш?
— Бързо, на терасата е.
— Искам да се срещнем. Има ли как?
— Шест часа, „Трите рака“ — След това гласът й стана груб. — Съжалявам, сгрешили сте номера.
Затвори. Реших, че Волински е влязъл при нея. Качих се в колата, помислих малко и се отправих към полицията.
Заварих Том Лепски на бюрото си да чете някакъв доклад. На другите две бюра също имаше полицаи, които пишеха на машина.