— Здрасти, Том — поздравих го аз и му се усмихнах. Придърпах един стол и се настаних срещу него. — Зает ли си?
Изгледа ме сурово, като ченге.
— Къде беше снощи към полунощ? — попита ме той.
— Пълнех си търбуха заедно с една позната, щом те интересува.
— Коя е тя? Как се казва?
— Хайде, Том, не можеш да задаваш такива недискретни въпроси. Защо ти е да знаеш къде съм бил?
Том изсумтя.
— Току-що го получих — Той разклати листа в ръцете си. — Полицията в Маями е извадила тялото на Ханк Смедли от пристанището. Застрелян е бил в тила.
Усетих вълна на удовлетворение. Оставаха още двама — Анджела и Мински. Направих се на изненадан:
— Кой ли го е направил?
— Всеки друг, но не и ти, а?
— Разбира се — отговорих аз. — Е, за тази маймуна няма какво да се съжалява. Дойдох да те попитам нещо, Том. Най-напред, докъде стигнахте с разследването?
Лепски извърна поглед.
— Съжалявам, Дърк. Задънена улица. Казах ти докъде сме стигнали. След това няма нищо ново.
— Знаеш ли нещо за Сол Хармас?
— Капитанът на яхтата на Волински?
— Точно така.
— Няма досие при нас. Защо те интересува?
— Том, няма да оставя тази работа с киселината така. Сузи щеше да бъде моя жена. Засега събирам информация. Когато науча нещо по-определено, ще дойда и ще ти го кажа.
Той кимна.
— Ако ни дадеш някакви улики, ще действаме.
— А Хармас?
— Живее в разкош. Има охрана. Нямаме нищо срещу него.
— Следващ въпрос. Какво знаете за Хюла Мински?
Лепски се сепна и се вгледа в мен.
— Какво общо има това копеле с теб?
— Знам със сигурност, че той заля Сузи с киселината. Той отговаря на описанието и Ханк Смедли е живял в апартамента му. Те двамата са били в колата онзи ден.
— Имаш ли доказателства? — попита натъртено Лепски и се наведе напред.
— Още не, но когато имам, ще ти ги дам.
Том поклати глава.
— Слушай, Дърк. Нямаш представа с какво се захващаш. Мински наистина е опасен човек. Знам чувствата ти към Сузи. Може и да си прав, че Мински е свършил това. Това е точно в неговия стил, но имай предвид, че е много хитър. Изобщо няма да успееш да го пипнеш. Защо не зарежеш всичко това? Смедли е мъртъв. Малко или много сте квит. За Бога, стой настрана!
— Чувал ли си, че всеки месец изнудват стотици жители на този град? Може би не знаеш, че от тях получават чисти по милион и половина?
Той ме гледаше зяпнал.
— Знаем за шантажите… Но толкова голяма сума… Кой ти каза?
— Имам информатори, Том. Те не искат да говорят пред вас, но говорят пред мен. Сега ти ме чуй. На първо число всеки месец, всички изнудвани си плащат парите. Едрите риби досега са оставяли сумите при Смедли. Дребните се качват на яхтата на Волински около три часа сутринта и ги оставят там. По това време на пристанището няма никой, освен двете ченгета, но те получават пари, за да мълчат. Отърви се от тях и ги замени с две млади и почтени момчета. Дай им право да разпитват всеки, които се приближи до яхтата през нощта. Това може да се окаже полезно, Том.
— Е, дупката на Смедли вече не съществува. Тогава какво?
— Ще измислят друго място. Когато разбера къде е, ще ти кажа.
Лепски свали шапката си, прекара пръсти през косата си и отново си я сложи.
— Ще трябва да поговоря с шефа.
— Точно това искам да направиш. Време е да се задействате. Месецът свършва след седем дни.
Дръпнах стола си назад и станах. Лепски се вгледа в мен.
— Не се занимавай с Мински. Прекалено голяма риба е за теб. Дори и за нас — Той снижи глас и продължи: — В този град има много баровци, които предпочитат да плащат, вместо някой да изложи на показ кирливите им ризи. Не забравяй това!
— Като че ли не го знам. Кажи ми, Том, вашите хора правят ли нещо, за да пресекат този бизнес с шантажите?
— Това е много добре организиран бизнес, Дърк — каза Лепски тихо. — Извънредно трудно е да бъде пресечен. Знаем, че го управлява Волински, но това не означава нищо. За да започнем каквато и да била акция, е необходимо да ни се оплачат поне трима-четирима. Добре, да предположим, че имаме, късмет и няколко души дойдат да си признаят, че преди време са извършили нещо гнусно, а сега ги изнудват. Разбира се, никой няма да направи такова нещо, но дори и да го направи, тялото му ще бъде извадено от пристанището, като това на Смедли, далеч преди нещата да стигнат до съда.
— Значи не правите нищо?
— Точно така, Дърк. Не правим нищо.
— Смени тези от пристанището, Том. Можеш доста да разстроиш бизнеса.
— Ще говоря с шефа.
— Довиждане, Том.
Доста време ми отне докато се прибера вкъщи. Бил го нямаше. Предположих, че още наблюдава Анджела Торсън. Макар и отегчителна, тази работа не беше много уморителна, така че не изпитах никакви угризения на съвестта, когато направих нещо, което не бях правил от години — качих краката си на масата, затворих очи и престанах да мисля за каквото и да било… Може би само си представях как черни овци прескачат висока ограда. Отпочинах си доста. След това взех душ набързо, преоблякох се и тръгнах с колата към ресторант „Трите рака“. Пристигнах там към шест часа.