— Не знам какво си е мислила мис Анджи.
— Според мен тя съвсем умишлено се е скарала с баща си, при това много жестоко, защото се е надявала сърцето му да не издържи. После го е блъснала и при падането си е ударил главата в бюрото.
Старецът седеше неподвижно, с празен поглед, вперен в пространството.
— Чу ме какво казах, Джош. Мисля, че Анджела е убила баща си, за да може брат й да се върне у дома. Мисля, че някой е видял какво се е случило, и затова са я шантажирали чрез Ханк Смедли, твоя син.
Джош въздъхна тежко и ме погледна изпод натежалите си вежди.
— Не е така, мистър Уолъс. Наистина имаше караница, при това голяма, но мис Анджела излезе от стаята преди баща й да падне. Само аз видях как стана това. Чух крясъците им и влязох, но той вече беше сам и се мъчеше да достигне таблетките си, които бяха на бюрото. Трябваше да ги пие, ако се почувства зле. Аз го видях и той ме видя. Намерих таблетките.
— И какво?
— Намерих ги и ги взех. Той падна и главата му се удари в бюрото. Не съм го докосвал. Когато влязох след това, го заварих както им казах — мъртъв. Ето така го убих.
Аз се вгледах в него.
— Знаеш ли какво говориш, Джош? Ти ли си убил мистър Торсън?
Той кимна.
— Да, сър. Казвам, че го убих, защото го оставих да умре.
— Но защо?
Джош се замисли.
— Това е дълга история, мистър Уолъс. Служил съм у мистър и мисис Торсън тридесет години. Преди това работих при нейното семейство. Когато се омъжи, дойдох тук. Добре си гледах работата. Мистър Торсън беше доволен от мен. Неприятностите започнаха след като се роди синът ми. Ханк винаги ни е създавал проблеми. По едно време помолих мистър Торсън да му позволи да се грижи за градината. Той се съгласи и дори му отпусна заплата. Ханк пое работата и известно време тя му доставяше удоволствие. Справяше се добре. Стори ми се, че ще улегне. Тогава мис Анджела започна да се увърта около него. Тя беше на тринадесет, а той на двадесет и шест. Нещата станаха сериозни, мистър Уолъс, и мисис Торсън научи. Изгониха Ханк. Оттогава той непрекъснато има проблеми с полицията. Прекара шест месеца в затвора.
Джош замълча, за да отпие.
— След това започнахме да се караме с жена ми. Винаги заради Ханк. Това ме разстройваше много и започнах да пия. Предполагам, че вече не мога да не пия. Тогава, един ден мистър Торсън ме повика и ми каза, че тъй като съм бил на работа у тях толкова време, смята да ми завещае пет хиляди долара. На вас може да не ви се струват много, но за мен бяха цяло състояние. Времето си минаваше, Ханк продължаваше да върши лоши неща, а аз пиех все повече и повече. След известно време мистър Торсън ми каза, че в края на месеца трябва да напусна и че смята да промени завещанието си. За мен това беше тежък удар. Както казах, той беше суров човек. Да напусна тази хубава къща… — Джош сви отчаяно рамене. — После при мен дойде Ханк и ми каза, че ако намери отнякъде пет хиляди долара, ще може да наеме онзи клуб. Помоли ме да му помогна. Аз нямах толкова пари и му го казах. Той пък ми каза да не се тревожа, защото щял да ограби някоя банка. Бях сигурен, че ако направи нещо такова, ще го хванат и ще лежи в затвора с години. Накарах го да изчака няколко дни. Предполагам, че наистина съм прекалявал с пиенето. Мислех си, че ако мистър Торсън умре, аз ще продължа да работя тук и ще мога да дам петте хиляди долара на сина си. Мисис Торсън никога не би ме изхвърлила. Така че, когато мистър Торсън умря, казах вече как стана, аз запазих мястото си и получих парите. Сякаш сам Бог изпрати тази караница с Анджела. Не постъпих добре, знам. И Ханк е мъртъв — Джош ме изгледа със стъклен поглед. — Сега единствено желая и аз да умра.
Станах. Не исках да слушам повече. Гледах този съсипан човек и изпитвах съжаление към него.
— Официалното заключение е, че мистър Торсън е умрял от инфаркт. Вече забравих каквото ми каза. Сбогом, Джош. Повече няма да се видим с теб.
Той продължи да седи, втренчен в чашата с уиски. Не знаех дали думите ми са проникнали в напоения му с алкохол мозък. Имах чувството, че желанието му скоро ще се изпълни.
Оставих го и тръгнах по алеята към колата си. Дъждът продължаваше да вали.
Светлините на града образуваха красива цветна дъга на фона на смръщеното, натежало от дъжд небе. Не бях впечатлен. Бях виждал това и преди. Застанах до колата и се заслушах в далечния рев на автомобилите. Виждах как светлините на фаровете им се движат по булевардите.
Отключих вратата се отпуснах на седалката. Замислих се за Джош Смедли. Какви неща може да направи един любящ баща за непрокопсания си син! Все едно. Сега исках да видя Бил и да разбера дали се е случило нещо в къщата на Анджела. Тъкмо се канех да запаля двигателя, когато чух звук, който ме накара да спра. Беше сирена, която се приближаваше все повече и повече. След малко край мен профуча линейка, следвана от друга кола. Продължиха нагоре, по тесния път към малката къща. Забелязах, че в колата отзад седят двама души. Реших, че щом Бил е горе, няма нужда да ходя и аз. Не исках допълнително да обърквам положението. Запалих цигара и зачаках. Стори ми се безкрайно. Около четиридесет минути по-късно, започнах да губя търпение и тогава край мен мина Ролс Ройс, каран от шофьор с фуражка. На задната седалка успях да зърна мисис Торсън. Отправи се по тесния път към къщата на Анджела. Реших да стоя настрана. Запалих нова цигара и продължих да чакам. Мина още един безкраен половин час и отново чух сирената. След минута се появи и самата линейка и продължи към града, следвана от другата кола. Вероятно в нея бяха лекарите.