Продължих да чакам. След още двадесет минути се появи Ролс Ройсът и влезе в двора на голямата къща.
Запалих двигателя и подкарах по тесния път. От време на време гасях и палех фаровете, за да предупредя Бил, че идвам.
Заварих го пред портата. Спрях на банкета, а той се затича към мен, качи се в колата и трясна вратата.
— Кажи какво стана, Бил — подканих го аз.
— Видях всичко през прозореца — каза той. — Боже! Какво нещо! Предполагам, че дойдох тъкмо навреме. В началото мисис Смедли седеше на един стол и не правеше нищо. Може би се мъчеше да реши как да постъпи. След малко вратата се отвори тихо и се появи Анджела с кухненския нож в ръка. Започна да се промъква към негърката. Имаше вид на луд, жесток човек. Не бих искал пак да срещам такива физиономии. Наистина ме побиха тръпки. Щях да счупя стъклото, за да предупредя мисис Смедли, но тя изглежда усети опасността. Въпреки че тялото й е като на японски борец, реакцията й беше впечатляваща. Скочи моментално на крака, грабна ножа от Анджи и й фрасна такъв шамар, че я запрати в другия край на стаята. След това я грабна и я занесе в спалнята, предполагам.
След десетина минути негърката се върна във всекидневната, вдигна слушалката и набра някакъв телефонен номер. Реших, че се обажда за помощ и, повярвай ми, наистина имаше нужда от помощ. След това Анджела се разпищя отново, но предполагам, че мисис Смедли я беше вързала. Крещеше, че иска Тери. След обаждането по телефона станаха много неща…
Двадесет минути след това дойде една линейка…
— Знам — прекъснах го аз. — Видях я. Какво се случи?
— Изнесоха Анджела на носилка и я откараха. Пристигна мисис Торсън, поговори с двамата лекари и те си тръгнаха. Докато траеше това, мисис Смедли стоеше облегната на стената и слушаше. Мисис Торсън започна да говори и с нея. Не чух какво й каза, но по лицето й личеше, че не е нещо приятно. След това отвори чантата си, извади две банкноти по петстотин долара и ги хвърли на масата. Това е, Дърк. Предполагам, че мисис Торсън каза на негърката да си събира багажа и да си върви.
— Добре, Бил. Стой тук. Мисля, че сега е моментът да поговоря с мисис Смедли.
Излязох от колата. Дъждът беше спрял, така че свалих шлифера си и го хвърлих на задната седалка. Тръгнах към къщата. Натиснах звънеца и пробвах дръжката на вратата. Беше отключено, така че влязох направо.
Заварих мисис Смедли да седи на един стол, останала без сили.
— Пак ли ти? Какво искаш?
В гласа й нямаше враждебност, така че седнах до нея.
— Мисис Торсън ти каза да си събираш багажа и да се махаш, нали?
Тя кимна.
— Точно така и ще го направя с радост. Дойде ми до гуша от тях. Ще се върна при нашите. За първи път от двадесет години се чувствам свободна да правя каквото си поискам.
— Радвам се — казах колкото се може по-успокоително. — Но преди това, искам да ми кажеш някои неща за семейство Торсън. Защо шантажираха Анджи? Знаеш ли?
Тя се замисли без да отделя поглед от мен, след това сви рамене.
— Да — каза накрая. — Имам нужда да поговоря с някого преди да си тръгна. Искам да освободя ума си от тази гадост, преди да се прибера при моите хора. Имам четирима братя и три сестри. Всички те ще ме приемат с радост. Семейството ни е голямо. Ако не беше мис Анджи, да съм се върнала при тях преди години. Отгледала съм я от бебе. Знаех, че не е съвсем с всичкия си. Помагах й много. Правех всичко за нея и тя ме обичаше. Майка й никога не си е помръднала пръста за децата си. Анджи боготвореше брат си. Всичко беше много добре, докато той не порасна. Тогава започна да се отегчава от нея и да я избягва. Тя пък не го оставяше на спокойствие нито миг. Много пъти й говорих, но не искаше й да чуе. След това Тери започна да свири на пиано. Заключваше се в музикалния салон, а Анджи седеше пред вратата с часове и слушаше. Обожаваше свиренето му. След време Тери се скара с баща си и се махна от къщи. Дори не се сбогува с Анджи. За нея това беше голям удар и оттогава състоянието й се влошаваше все повече и повече. Доста неприятности съм имала с нея, но все някак успявах да се справя. Тогава мистър Торсън почина и й остави много пари, заедно с тази къща. Тя веднага се премести да живее тук. Мразеше майка си. Не правеше нищо. Можеше по цял ден да седи на някой стол, да гледа тавана и да си мърмори нещо. Изглежда сгреших. Трябваше да кажа на мисис Торсън да повика лекар, но не можех да я понасям, а и се надявах, че е само временно настроение заради брат й. Мислех си, че ще мога да се справя сама. Мъчех се да я накарам да се занимава с градината, да върши някои домашни работи, но тя не ми обръщаше внимание. Това продължи една седмица след като дойдохме тук. Канех се да повикам помощ, но дойде някакъв мъж.