Хоръс Аклънд седеше зад него. Когато влязох и затворих вратата, той стана. Беше дебел, нисък и плешив, добродушен на вид, но в бдителните му кафяви очи нямаше следа от добродушие. Погледът му би могъл да се сравни с лазерен лъч. Посочи ми един стол.
— Мисис Торсън ме предупреди, че ще дойдете мистър Уолъс — каза той с неочаквано гърлен глас. — Предполагам, че искате да ми зададете някои въпроси.
Седнах в удобното кресло срещу него, а той се отпусна назад.
— Ще ми кажете ли мнението си за дъщерята на мисис Торсън? Майка й ми каза, че е със забавено развитие. Какво мислите вие?
— Честно да ви кажа, не знам. Може би вече е надмогнала недъга си — Аклънд замълча за миг и продължи: — Наистина, тя изглежда съвсем нормална, но аз я виждам само за няколко минути, когато получава парите си. Облича се странно, но и много други млади хора правят така. Не бих се ангажирал с преценка.
— Доколкото разбрах, на нейно име има банкова сметка, но тя има право да тегли само лихвите, което означава петнадесет хиляди на месец. Какво ще стане с тези нари, в случай, че умре?
Веждите му се вдигнаха.
— Тя е само на двадесет и четири, мистър Уолъс.
— Човек може да умре на всякаква възраст, мистър Аклънд.
— Ако Анджела умре, тази сметка ще бъде закрита и авоарите по нея ще бъдат прехвърлени към състоянието на семейството.
— Колко пари притежава то?
— Мистър Торсън беше един от най-богатите хора в света. Не е възможно да ви кажа точно колко пари е имал.
— Богатството му е наследила мисис Торсън, а ако дъщеря й умре, ще получи и нейните пари, така ли е?
— Да. Мистър Торсън няма други наследници.
— Има и един син.
Аклънд направи гримаса.
— Да, Терънс Торсън, но той беше лишен от наследство, когато напусна дома си преди две години. Няма никакви права.
— Значи само това са наследниците?
Аклънд се размърда, сякаш въпросите ми започваха да го отегчават.
— В завещанието имаше и няколко изрично посочени лица. Например Смедли, камериерът, получи пет хиляди долара, веднага след смъртта на мистър Торсън.
— Мистър Аклънд, смятате ли, че тази сума от десет хиляди долара месечно дава основание да се мисли за шантаж?
Аклънд съедини върховете на пръстите си. Изведнъж доби вид на епископ.
— Мистър Уолъс, занимавам се с банково дело от тридесет и пет години. Мис Торсън е на двадесет и четири и си мисля, че е в състояние да отговаря за постъпките си. Тя има право да се разпорежда с парите си както намери за добре. Но Хенри Торсън и аз бяхме много добри приятели и се доверявахме един на друг. Обещах му, че ако нещо се случи с него, ще следя какво прави Анджела с наследството си. С мисис Торсън също сме добри приятели. Тя разчита на съветите ми по финансовите въпроси, а и на помощта ми при всеки проблем, който би могъл да възникне. Ако тези особени обстоятелства не бяха налице, не бих й казал, че дъщеря й тегли такива суми. Признавам, известно време се колебах, защото не смятах, че е съвсем етично да я уведомявам. Изчаках цели десет месеца, но Анджела не престана и реших, че като стар приятел съм длъжен да уведомя мисис Торсън. Според мен не е изключено дъщеря й да е станала жертва на шантаж и смятам, че тази възможност трябва да се проучи.
— Разбирам, мистър Аклънд.
— Това, което ви казах, е строго поверително, надявам се осъзнавате това?
— Не се безпокойте. Мистър Аклънд, трябва да знам как изглежда Анджела. Майка й настоя под никакъв предлог да не се срещам и да не разговарям с нея. Как бих могъл да я видя?
— Нищо по-лесно от това. Утре ще дойде да изтегли парите. Ще ви я посочим, когато влиза в кабинета ми. После всичко остава във ваши ръце.
— Това ме устройва. В колко часа да дойда?
— Тя обикновено пристига към десет. Предлагам да сте тук в девет и четиридесет и пет. Ще кажа на мисис Кърч да ви даде знак, когато влиза.
Телефонът на бюрото му иззвъня тихо. Той загуби добродушния си вид и се превърна в това, което знаех, че е — хитър, безскрупулен банкер.
Вдигна слушалката, кимна и каза:
— След три минути, мисис Кърч — След това се обърна към мен и добави: — Съжалявам, мистър Уолъс, но не мога да ви отделя повече време. Ако има нещо, което…
Аз станах.
— Може да се наложи да поговоря с вас отново, мистър Аклънд. Сега няма да ви губя времето повече. Утре ще бъда тук в девет и четиридесет и пет.
— Както се разбрахме — Аклънд стана и ми подаде твърдата си, но влажна длан. — Сигурен съм, че ще успеете да се справите с този малък проблем. Чувал съм много добри неща за агенцията ви.