Ханк беше мъртъв. Анджи нямаше да излезе от лудницата цял живот. Оставаше още един.
Хюла Мински.
Знаех, че никога няма да се успокоя, ако не си разчистя сметките с тази плешива маймуна. След това ядът ми можеше и да утихне. Сузи щеше да се превърне в чудесен спомен. Глупави надежди? Дали отмъщението можеше да заличи спомена за ужаса на последните й мигове?
Върнах се при Бил.
— Да се прибираме вкъщи. Там ще говорим — казах аз.
Качихме се в колите и тръгнахме.
Разказах му всичко, което бях чул, докато той правеше кафе. Премълчах единствено историята на Джош. Бях дал дума да я забравя.
— Е, това е, Бил — казах накрая. — Утре ще се видя със Сандра. Сега искам само да си разчистя сметките с Мински. Лягам си.
Изпих три приспивателни и заспах непробудно.
Телефонът иззвъня, точно когато приключвахме със солидната закуска, приготвена от Бил.
Беше единадесет и петнадесет. И двамата бяхме спали добре. Стреснах се.
Вдигнах слушалката и казах:
— Дърк Уолъс.
— Мистър Уолъс, обажда се Сам от „Нептун“. Мистър Барни иска да ви види. Каза, че е много важно.
— Къде е той, Сам?
— Тук при мен. Закусва. Каза, че ще почака.
— Ще дойда след двадесет минути, Сам. Благодаря ти, че се обади.
Казах на Бил.
— Ти стой тук. Скоро ще се върна.
— Чакай малко! — отговори троснато той. — Писна ми да стоя тук и там. Ще дойда с теб и щом се налага да стоя някъде, мога да стоя и в колата.
Оставихме останките от закуската на масата, слязохме в гаража, за да вземем колата и тръгнахме към „Нептун“. Оставих Бил да ме чака и отидох до кръчмата. Ал Барни седеше на любимата си маса в ъгъла и излъскваше чинията си със залък хляб.
Седнах срещу него. Той ме погледна и кимна.
— Искаш ли да закусиш, мистър Уолъс? — попита ме най-напред.
Отговорих, че съм закусвал и му предложих бира.
— Никога не се отказвам от бирата, мистър Уолъс.
Махна на Сам, който веднага дойде с пълна халба и чиния от смъртоносните наденички.
Ал погълна половината съдържание на халбата, сложи я на масата, избърса устата си с ръка, после лапна три наденички и едва тогава се отпусна.
— Мистър Уолъс, нали каза да се ослушвам. Ослушвам се. Не задавам въпроси, само слушам какво се говори. Нали искаше да знаеш какво става с Тери Зиглер? Добре. Още ли те интересува?
— Да, Ал.
Той лапна още три наденички, сдъвка ги, изсумтя и се наведе напред. Отровният му лютив дъх ме зашемети.
— Трябва да поговориш с Чък Солски. Преди да се намеси мафията, той пласираше наркотици. Дочух, че Тери Зиглер му е бил доста добър приятел. Солски има нужда от пари. Ако му покажеш малко банкноти, ще ти каже какво е станало с него. Ще го намериш на улица „Клам“, номер десет, на последния етаж. Това е всичко.
— Благодаря ти, Ал.
Извадих портфейла си, но той махна с ръка.
— Ние сме приятели, мистър Уолъс. Не вземем пари от приятели.
Стиснах дебелата му ръка.
— Благодаря ти още веднъж, Ал.
Върнах се при Бил и му казах какво съм научил.
— Ще проверим, дали този тип си е у дома.
— Улица „Клам“? Това е в далечния край на пристанището. Обречено гето. Бих се изненадал, ако все още някой живее там. Ще го съборят съвсем скоро.
— Откъде знаеш?
Бил се усмихна.
— Не само Ал Барни се ослушва в този град. Няма смисъл да ходим пеша. Далече е.
Бил седна зад кормилото и бавно потеглихме. Пристанището отново беше пълно с туристи. След малко спряхме.
— Улицата е точно насреща — каза Бил.
— Наистина добре познаваш района — отговорих аз и слязох.
Бил тръгна с мен.
— Ще дойда за всеки случай, Дърк. Номер десет е ей там.
Това беше най-западналото място, което някога бях виждал. Имаше четири пететажни блока и всичките им прозорци бяха изпочупени.
Входната врата на номер десет висеше като пияна на една панта. Промуших се с рамо напред във вонящия, мръсен вход. Бил ме последва.
— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Не ми се вярва в тази помийна яма да живее някой.
Пред нас бяха стълбите.
— Ал каза, че е на последния етаж. Тръгнах.
— Внимавай, Дърк — каза Бил. — Тези стълби са гнили. Можем да си счупим главите.
Започнахме да се изкачваме, а под краката ни се разнасяше ужасно скърцане. Вратата на първия апартамент зееше отворена. Беше празен и пода беше обсипан с боклуци. Качихме се на втория етаж. Положението беше същото. На третия — същото. Тук отдавна не живееше никой. Най-накрая стигнахме до последния етаж. От вонята стомахът ми се обръщаше наопаки. Пред себе си видях затворена врата — единствената затворена врата в цялата сграда.
Почуках, но не отвори никой. Почуках пак, но отново не последва нищо. Натиснах дръжката и вратата се отвори със скърцане. Влязох предпазливо в малка таванска стаичка. Бил остана на прага.