Виждал съм негърските гета в Маями, но нищо не би могло да сравни с тази малка стаичка. За маса служеше един сандък, а освен него имаше още два стола и креват. Целият под беше покрит с остатъци от храна, стари вестници и всякакви други мръсотии. Не можех да си представя, че може да има такава невероятна мизерия.
На кревата лежеше мъж. Чаршафите не бяха прани от години. Видът на този човек напълно отговаряше на обстановката.
Приближих се до кревата и го огледах. Беше с изпокъсани мръсни джинси — кльощав като скелет. Сплъстената му черна коса стигаше до раменете. Мръсната брада скриваше по-голямата част от лицето му. Предположих, че е на около тридесет и пет години. Вонеше сякаш не се беше къпал с месеци.
Изглежда спеше.
Гнусях се да го докосна, но нямаше как — хванах го за ръката и го дръпнах рязко.
— Ей! Чък! — изръмжах с глас на ченге. — Събуди се.
Очите му се отвориха рязко, той се втренчи в мен, после спусна кльощавите си крака на пода.
— Кой, по дяволите, си ти! — попита той с пресипнал глас. Седеше като вдървен.
— Аз съм човек, който има малко пари за харчене — отговорих и отстъпих назад. — Искам да ми кажеш някои неща.
Извадих портфейла си и му показах две стодоларови банкноти.
— Тези представляват ли интерес за теб? Гледаше парите, сякаш му бях показал всичкото злато на Калифорния.
Прокара пръсти през мазната си коса. Аз стоях далеч. Не исках да взема за спомен някоя от въшките му.
— Боже мили! — възкликна той. — Как ми трябват малко пари!
— На мен ми трябва информация, Чък. Можем да се споразумеем.
— Каква информация?
— Най-напред ми кажи добре ли си. Защото нямаш такъв вид. Можеш ли да мислиш нормално?
В продължение на няколко минути той остана загледан в мръсния под. Виждах, че се мъчи да се съвземе. Най-накрая вдигна глава и кимна.
— Спя много — каза той. — Няма какво друго да правя. Надявам се да заспя и да не се събудя повече, но въпреки това се будя. И вечно в тази проклета дупка. Нямам смелост да скоча в морето. В края на седмицата ще дойдат и ще започнат да събарят тези вонящи съборетини. Не знам къде мога да отида. Стигнал съм до края, но този край все не свършва.
— Чък, искам да ми кажеш някои неща и съм готов да ти платя двеста долара.
— Какво искаш да ти кажа? — той ме огледа. — Ти не си ченге, нали?
— Не съм. Искам да намеря Тери Зиглер.
Продължаваше да седи, да чеше противната четина на главата си и да ме гледа.
— Защо ти е? — попита накрая.
— Това не е твоя работа, Чък. Предлагам ти двеста долара, за да ми кажеш къде мога да намеря Тери Зиглер и всичко, което знаеш за него.
Чък направи гримаса.
— Истината ли казваш? Ами ако ти кажа и ти ми се изплюеш в лицето без да ми дадеш парите?
Хвърлих едната банкнота в скута му.
— Ще ги получиш, Чък. Започвай да говориш. Слушам те.
Той заопипва банкнотата.
— Боже! — измърмори едва чуто. — Как ми трябват! Знаеш ли, че не съм хапвал нищо от три дни?
— Започвай да говориш за Зиглер — изръмжах аз. — Хайде, Чък! Вонята в тази стая ще ме задуши.
И той започна.
Седнах на сандъка, който служеше за маса и го изслушах.
Каза ми, че се е запознал с Тери в кръчмата, в която е свирел. Станали приятели. Не можел без спринцовката и скоро разбрал, че и Тери е пристрастен към наркотиците. Това ги свързало още повече. Чък се опитвал да завърти търговия и да печели от тях. Имало откъде да се снабдява, но не успявал да ги пласира. Споделил с Тери и той решил да опита. Започнал да излиза следобед и да продава. Потръгнало му. Създал си много постоянни клиенти сред хлапетата. Всички те обичали да го слушат, когато свири. Двамата, Чък и Тери, развили доста добър бизнес. Чък осигурявал стоката от някакъв стар китаец, Тери я продавал.
— Нещата изглеждаха много добре — каза Чък и почеса яростно главата си. — И двамата печелехме много. Бях наел хубаво апартаментче и живеех сам. Жените никога не са ме интересували. Тери също имаше хубава бърлога и живееше в нея с Лайза, гаджето му. Проблемите започнаха, точно когато си мислехме, че всичко върви по мед и масло. Както обикновено, един понеделник отидох до китаеца, за да взема стока, но вместо него на бюрото му седеше Хюла Мински — Чък замълча за малко и ме попита: — Познаваш ли Хюла Мински?
— Познавам го — отговорих. — Не ми говори за него. Давай нататък.
— Тази маймуна много ме изплаши — продължи той и потрепери. — Е, аз не мога без спринцовката и затова никак не съм смел. Хюла ми каза, че бизнесът ми с наркотиците приключва. Каза ми и да предупредя приятеля си, Тери, че трябва да остави търговията. Толкова ме беше страх, че ако беше поискал, можех да му целуна и обувките — Чък прокара кирливата си ръка през кирливата си брада. — Знаех, че Тери беше с Лайза. Обадих му се по телефона и му предадох каквото каза Мински. Тери пък ми каза да не се паникьосвам, а да се видим и заедно да решим какво да правим. Щял да дойде при мен. Дойде с два куфара. Обсъдихме положението. Повече нямаше откъде да вземаме стока. Не можех да си плащам наема. И двамата бяхме изпукали мангизите си. Казах му, че ще се наложи да напусна апартамента. Той настояваше да потърсим друг снабдител. Пет пари не давал за Мински. Казах му, че се отказвам — не можеш да се бориш срещу маймуна като Мински. Тери реши, че трябва да намери друг снабдител. Аз не исках да имам нищо общо с това, но той беше упорит. Непрекъснато повтаряше: „Мински да върви по дяволите“. Предупреждавах го, но не ме послуша. Помня как ме гледаше. Каза, че повече от петдесет хлапета разчитали на него за дозата си. Нямало да измами доверието им. Каза още, че заради него тези хлапета били свикнали с иглата и сега трябвало да поддържа навика им. Не можел да прави нищо друго. Отказах се да го убеждавам. Отиде си и намери друг китаец, който да му дава стока. Взе от него веднъж и продаде всичко на хлапетата. Знаех, че нещо ще се случи и не исках да имам нищо общо с това. Не исках да взема и от парите, които беше спечелил. Толкова ме беше страх, че само седях в бърлогата си и треперех. Това продължи само една седмица, после онова се случи. Знаех, че ще се случи. Непрекъснато предупреждавах Тери. Един ден тъкмо ми се хвалеше колко пари е спечелил и ми обясняваше, че в края на седмицата ще получи още стока, когато вратата се отвори с ритник и влезе Мински с още двама главорези. Беше толкова бързо, че чак не помня какво точно се случи. Лежах на пода и криех главата си с ръце. Чуваха се ужасни звуци — трошене на кости, удари… Ужасни звуци… Това беше краят на Тери. Предупреждавах го. След това Мински ме изрита. Каза, че съм направил каквото ми е казал. Да съм забравел всичко. Имал съм късмет, че съм оживял. След това затръшнаха вратата. Станах и се огледах. От Тери нямаше и следа. Не можеш да се шегуваш с маймуна като Мински. Искаш да знаеш къде е Тери, така ли? Мисля, че натрошените му кокали са някъде на дъното на морето, облечени в бетонен ковчег. Размазаха го на парчета и изнесоха останките му. Нищо не можех да направя. Нямах никакви пари. Преместих се в тази забравена от Бога дупка. Тук никой не искаше да му плащам наем. Чакам да умра. Ето какво искам, да умра.