— Това може и да преобърне колата на Джо. Организацията ще го замени с друг.
— Пет пари не давам за Джо Волински. Интересува ме единствено Мински.
— Да — намръщи се тя. — Проверих някои неща. Този плъх знае как да се грижи за себе си. Искаше ми се да го закарам някъде и да го умъртвя бавно и мъчително, да го накарам наистина да плати за смъртта на баща ми, но това е невъзможно. Никъде не ходи без горили. Има само един начин да се справим с него. Имам автоматичен пистолет. Ще му напълня карантията с куршуми. Само това мога да направя.
Поклатих глава.
— Не. Това не ми харесва. То е равно на самоубийство. Горилите му няма да те оставят да си тръгнеш безнаказано. Можеш да го убиеш, съгласен съм. Да речем, ще успееш да го изненадаш. А те?
Тя се усмихна злокобно.
— Не, Дърк. Няма да посмеят да ме докоснат. Всички ме познават или поне знаят коя съм. Аз съм дясната ръка на Джо Волински. Джо е в Ню Йорк. Ще се върне утре вечер. Едва тогава ще посочи с палец надолу, но аз вече ще бъда много далече. Багажът ми е готов. Веднага щом си разчистя сметките с Мински ще изчезна. Ще потъна така, че никой няма да може да ме намери. Не бива да се тревожиш за мен. Ако не друго, поне съм се научила да се грижа за себе си.
Погледнах каменното й лице и безмилостните й зелени очи и кимнах в знак на съгласие. Наистина Сандра Уилис умееше да се грижи за себе си.
— Дърк — продължи тя. — Каза ми, че и ти имаш сметки за уреждане с Мински. От теб искам да ми го посочиш. Виждал си го. Аз не съм. Не искам да пострада невинен човек. Просто трябва да ми го посочиш, това е всичко.
Поколебах се. Да направя каквото искаше от мен, означаваше съучастие в убийство. След това си спомних Сузи. Това брутално копеле, което заля лицето й с киселина трябваше да си получи заслуженото.
— Ще ти го посоча, Сандра — казах аз.
— Сега парите ще се събират в ресторанта на Фу Чанг. Мински ще отиде да ги прибере някъде към три часа сутринта. Ще се погрижа да отиде. Ще бъда там с колата си и искам да дойдеш и ти. В два. Ще почакаме малко, но не е изключено да подрани. Ти само ще ми го посочиш. Друго не искам. Нататък ще се справя сама. Съгласен ли си?
Станах.
— Ще дойда — казах аз. — Надявам се само сметките ти да не излязат погрешни.
Тя взе шейкъра и си наля още мартини.
— Сметките ми не могат да излязат погрешни, Дърк. Ще се видим в два. Ще бъда с мерцедес и ще паркирам пред ресторанта. Ти само ще ми посочиш Мински. Това е.
— Разбрах — отговорих аз и излязох. Отидох при Бил в колата.
— Какво знаеш за ресторанта на Фу Чанг? — попитах го след като седнах до него. Бил изсумтя презрително.
— Лети към фалита с пълни обороти. Намира се в една ъглова сграда към източния край на пристанището. В началото тръгна добре, но после Фу Чанг изпусна юздите. Наближава деветдесетте. Много е стар за тази работа. Защо питаш?
— Вече там ще се събират парите от шантажите.
Предадох му разговора си със Сандра.
— Това е положението, Бил — завърших аз. — В два часа ще паркираме колкото се може по близо до ресторанта на Фу Чанг. Сандра ще бъде там с колата си — мерцедес. Ще отида при нея. Когато се появи Мински, аз ще й го посоча, а тя ще му пръсне черепа. Ти трябва да бъдеш готов. Ако всичко мине добре, тя ще си тръгне, а ние ще се приберем вкъщи, но ако стане нещо, ще трябва да я прикриваме.
— Мислиш ли, че ако убие Мински и успее да се измъкне, ние ще можем да отидем при полковника, за да започнем пак работа? Искам да кажа, ще се чувстваш ли удовлетворен, заради Сузи?
Замислих се за миг и отговорих:
— Разбира се. Щом Мински умре, ще се върнем на работа.
— Добре. Хайде да отидем някъде да хапнем.
Бил запали и подкара към ресторанта на Лусино, за да се насладим на омарите и пържолите му. Нахранихме се, без да говорим. И двамата бяхме потънали в мисли. Поръчахме кафето и Бил попита:
— Мислиш ли, че ще успее?
Запалих цигара и му подадох пакета.
— Тази жена не е случайна — отговорих аз. — Мисля, че ще успее, но ако я застрелят преди това, ще довърша работата лично. Твърди, че горилите няма да посмеят да стрелят срещу нея. Не знам дали ще стане така. Бил, все още имаш време да размислиш и да не дойдеш. В края на краищата, всичко това не те засяга.
Той ме погледна и допи кафето си.
— Не говори глупости, Дърк. Хайде да се прибираме. Имаме на разположение три часа. Бих подремнал.
Когато минахме покрай пристанището, видях, че патрулират две млади ченгета. Нямаха вид на лигльовци. Лепски се беше раздвижил.
Тези двамата наистина можеха да усложнят живота на Волински.
Когато се прибрахме вкъщи, Бил веднага се изпъна върху кревата. През следващия час почистих и заредих пистолетите, а след това също задрямах в креслото.