Събудих Бил в два без петнадесет, дадох му пистолета и тръгнахме с колата към пристанището. Той ми показваше пътя.
— Ето я бърлогата — извика след малко. — Вдясно.
Ресторантът на Фу Чанг наистина беше видял и по-добри времена. Сега приличаше на развалина. През мръсните прозорци се виждаха няколко електрически крушки. Всичко изглеждаше замряло. Над вратата имаше силна лампа, която осветяваше тротоара, поставена с надеждата някой да се излъже и да влезе да вечеря.
Не беше трудно да намерим място за паркиране. Спряхме на около тридесет метра от ресторанта.
— Може да се наложи да чакаме дълго, Бил — казах аз и изключих мотора.
— За това поне ни бива, нали? — отговори той и се намести удобно.
Докато чакахме, в заведението започнаха да влизат тъмни фигури — повечето кубинци, по-малко китайци и няколко бели. Влизаха, оставаха вътре за секунди и отново изчезваха в тъмнината. Това бяха жертвите на шантажите. Идваха да платят, каквото се искаше от тях.
Няколко минути след два часа дойде един мерцедес.
— Ето я — казах аз. — Това е, Бил. Ако стане нещо лошо, ще я прикриваме. Ти стой тук. Аз отивам при нея.
— Дърк — каза Бил, когато слизах от колата, — на месо ли ще стреляме?
— Ако не стреляме на месо, ще ни убият. Копелето просто трябва да си получи заслуженото.
Изминах няколкото метра до мерцедеса. Сандра седеше зад волана. В тъмнината можех да различа само силуета й. Отворих вратата и седнах до нея.
— Здравей, Дърк — каза тя. — Моментът настъпи. Вече чувствам, че пристигат.
— Ще успееш ли, Сандра? — попитах я тихо.
— Ще успея — В гласът й имаше решителност. — Успокой се, ще трябва да почакаме.
Останах до нея и вдъхвах парфюма й, докато през вратата на ресторанта продължаваха да влизат и излизат хора.
През следващия половин час, мълчахме. Тя ми напомняше скулптура. Чувствах, че не желае да говори. От време на време опипвах дръжката на пистолета си. Досега не бях убивал никого, но бях готов да го направя.
Замислих се за Сузи. Представих си последните й мигове живот. Тези ужасни последни мигове… ослепяла от киселината, размазана от връхлитащия камион. Ако Сандра не успееше да го застреля, щях да го направя аз.
— Ето ги, идват — прошепна тя.
От тъмнината изплува голям кадилак. Бяха запалени само габаритите му. Спря пред ресторанта.
От него излязоха четирима. До един носеха автомати. Сякаш гледах някакъв гангстерски филм. Мъжете се раздалечиха и се заоглеждаха наляво и надясно. Вече бях извадил пистолета си. Тогава се появи Мински. В сравнение с горилите, приличаше на джудже.
— Това е той — казах аз. — Ниският.
— Благодаря, Дърк.
Сандра излезе от колата и затръшна вратата.
Четиримата мъже веднага се обърнаха по посоката на звука. Без никакво колебание, тя се запъти към тях. Те я гледаха втренчено.
— Мински? — Гласът й беше ясен и остър. — Аз съм Сандра. За теб имам специално послание от Джо Волински.
След това тя застана в светлината на силната лампа над вратата.
Направи го великолепно. Не й мигна окото. Никога не съм виждал жена да изглежда толкова величествено. Носеше разкошна червена рокля, плътно прилепнала по тялото й. Блестящата й черна коса падаше свободно върху голите рамене. Сякаш беше излязла от модно списание.
Четиримата главорези отпуснаха оръжията и се вторачиха в нея.
Аз се измъкнах тихо от колата и се прикрих в една сянка. Погледнах на отсрещната страна на улицата и видях, че Бил също е навън.
Горилите се дръпнаха и Мински остана сам. Гледаше Сандра и маймунското му лице беше светнало.
— Значи ти си Сандра? — каза той. — Какво иска Джо?
— Трябва да ти предам специално послание — каза тя.
Металическият й глас се открояваше съвсем ясно в тишината на нощта.
— Добре, сладурче. Да го чуем.
Тя държеше голяма дамска чанта. Вече беше на около метър от него.
— Тук е.
Горилите се бяха отдръпнали още назад. Сандра дръпна ципа и отвори чантата. Движенията й бяха толкова професионални и бързи, че Мински нямаше никакъв шанс.
Докато я събличаше с очи, пистолетът вече беше в ръката й и затрещяха изстрели. При това разстояние и четирите куршума го улучиха и го разкъсаха.
Четиримата главорези стояха неподвижно. Бях готов да стрелям, за да я прикрия, но не се наложи.
— Това е момчета — каза Сандра. — Джо Волински нареди да го извадя от играта. Махнете го оттук, преди да са дошли ченгетата.
Един от тях, който може би имаше малко повече мозък от останалите, каза:
— Щом вие казвате, мис Сандра…