Тя спра за миг, за да погледне окървавения труп на Мински. После се обърна и без да бърза, се отправи към колата си.
Изигра етюда великолепно и невероятно хладнокръвно.
Отворих вратата на мерцедеса и тя се качи зад волана.
— Видя ли, Дърк? Сметките ми винаги излизат. А сега се махай, преди да са дошли ченгетата.
Тя ме погледна през прозореца.
— Сега сме квит, нали? И ти, и аз.
— Да — отговорих. Запали двигателя.
— Повече няма да се видим.
— Пази се, Сандра. Мафията има дълги ръце.
Тя се засмя.
— А аз имам дълги крака. Сбогом.
Натисна газта и колата полетя напред.
В далечината чух полицейски сирени. Поспрях, колкото да видя как четиримата главорези натъпкват трупа на Мински в багажника на кадилака, и изтичах към моята кола. Бил вече седеше зад кормилото и моторът работеше. Качих се, той потегли и по една тъмна уличка излезе на булеварда. Тогава намали скоростта и се отправихме към къщи.
Не каза нищо.
Анджи, Ханк, а сега и Мински, бяха получили каквото трябваше. Повече нищо не можех да направя, но знаех, че с години ще си спомням Сузи — живата, пълна с енергия и радост Сузи — и ужасната й смърт. Нищо не можеше да я върне. Никоя друга не можеше да заеме мястото й.
Едва когато влязохме в апартамента ми, заключихме вратата и седнахме във всекидневната, Бил каза:
— Каква жена! Истинска професионалистка. Хайде да си лягаме.
— Да. Нямаме повече работа. Благодаря ти, Бил.
Той погледна часовника си.
— Минава пет. Трябва да се наспим като хората. Утре ще закусим и ще отидем да говорим с полковника, да ни върне на работа.
— Добре — съгласих се аз.
Той ме погледна замислено и каза:
— Дърк, трябва да забравиш. Никой не бива да живее само с миналото. Бъдещето е важно. Утре е нов ден. Това е, хайде да спим.
Легнах в голямото двойно легло и се замислих. Зората вече се процеждаше през завесите. Отмъщение?
Ханк го няма, Анджела е в лудницата, Мински го няма.
Сложих ръка на възглавницата до мен. Толкова често на нея беше лежала главата на Сузи!
Не можах да заспя. Видях как слънцето бавно се издига и облива стаята със златиста светлина.
Бил беше прав. Не можех да живея само с миналото. Замислих се над думите му. Утре е нов ден.
С тази мисъл и с ръка все още върху възглавницата до мен, най-накрая заспах.