— Така е — въздъхна Бил и придърпа пишещата машина към себе си.
Когато свършихме, вече беше шест и половина и мислите ми се насочиха към Сузи Лонг. Тази вечер, както обикновено, трябваше да се срещнем в ресторант „Омар и рак“ долу на брега. Беше пълно с подобни на него, но този беше сравнително евтин, а собственикът му, Фреди Кортъл, знаеше повече за омарите и раците дори и от рибарите, които ги ловят.
— Какво ще правиш тази вечер, Бил? — попитах аз, докато разчиствах бюрото си.
Той сви рамене.
— Ще си ида в бърлогата, предполагам. Ще забъркам набързо нещо за ядене и ще гледам телевизия, докато ми се доспи.
Аз поклатих глава. Чувствах известно превъзходство.
— Не трябва да живееш така. Бил. Защо не си намериш някое хубаво и всеотдайно момиче, както направих аз.
Бил се ухили:
— Само си помисли колко пари спестявам. И така ми е добре. Довиждане, Дърк!
Той махна с ръка и си тръгна.
Подкарах колата към двустайното си апартаментче в Сийкоум — бедняшкия квартал, в който живееха предимно работници. Паркирах отпред и със скърцащия асансьор се изкачих на четвъртия етаж.
Когато пристигнах в град Парадайс за първи път, този апартамент ми се видя евтин и реших, че е добър за мен, макар и да беше доста неприветлив и подтискащ.
Стените бяха боядисани в тъмнокафяво, мебелите бяха изпокъсани и неудобни. Леглото скърцаше, а дюшекът беше на буци.
Бях си казал, че няма да се задържа много време в него и тъй като наемът наистина не беше висок, реших, че е разумно да го взема.
Когато Сузи започна да настоява да ми дойде на гости, всичко това се промени. Тя се огледа ужасена още първия път и възкликна:
— Не можеш да живееш в такава дупка!
Казах й какъв е наемът и цифрата я впечатли.
— Добре — отговори тя. — Остави на мен.
Само за една седмица, която прекарах в малката бърлога на Бил, Сузи превърна апартаментчето ми в нещо наистина добро с помощта на двама бояджии от хотел „Белвю“ и мебели от склада му, взети по цени на старо. Хареса ми! Тя започваше да мърка винаги, когато дойдеше.
Като отвориш външната врата, непосредствено пред теб има широка бяла стена. Още не бяхме решили какво да правим с нея. Мислех си за някакви рафтове за книги, но Сузи настояваше да намеря репродукции на съвременни художници. Доста време прекарахме в приятни спорове по този въпрос и бях започнал да добивам чувството, че в края на краищата ще стане както иска тя.
Когато влязох сега, стената пред мен не беше бяла. Вместо това, с големи букви, напръскани с черна аерозолна боя, беше написано:
СТОЙ НАСТРАНА ОТ АНДЖИ ИЛИ ЩЕ СИ ИЗПАТИШ!
Трябва да ме е чакал зад вратата. Беше бърз и много ловък. Само чух свистенето на летящата палка, после пред очите ми избухна бяла светлина и изгубих съзнание.
2
На следващата сутрин влязох във фоайето на банка „Пасифик енд Нешънъл“ с омекнала походка. Посрещна ме леденият поглед на мис Кърч.
— Ще уведомя мистър Аклънд — каза тя. — Вие бяхте мистър Уолъс, нали?
Старата крава започваше да ме отегчава.
— Каква добра секретарка сте — отговорих аз. — Името ви беше мис Кърч, нали?
Мис Кърч сви устни и натисна някакъв бутон.
— Мистър Уолъс е тук, мистър Аклънд.
Мистър Аклънд, който сега имаше вид на добре закусил епископ, излезе от кабинета си и ми стисна ръката.
— Можете да седнете ето там — посочи той. — Предупредил съм мис Кърч да ви даде знак, когато мис Торсън се появи.
Направих каквото ми каза и бях доволен, че имах възможност да седна на много удобен стол, не твърде близо до бюрото на мис Кърч.
Мъчех се да надмогна колосалния главобол, който въпреки грижите на Сузи и петте аспирина, които бях изпил сутринта, не искаше да минава.
Замислих се за предната вечер.
Сузи дошла да ме вземе и заварила вратата на апартамента ми отворена. Видяла надписа на стената и самия мен — влачел съм се по пода.
Сузи беше едно от рядко срещаните момичета, които умеят да запазват самообладание в почти всяка непредвидена ситуация. Помня, че ми помогна да се кача на канапето. После видя голямата колкото яйце подутина зад дясното ми ухо и, без да каже дума, изтича в кухнята, за да направи леден компрес, който внимателно постави на главата ми. След десетина минути такова лечение мозъкът ми започна да се прояснява и успях да се усмихна кисело.
— Съжалявам за случилото се, скъпа — казах й аз. — Имах неочакван посетител.
— Не говори. Отпусни се. Мисля, че трябва да си легнеш.
Идеята ми се стори добра. С нейна помощ се съблякох, сложих си пижамата и се напъхах в леглото.