— Имам чувството — казах аз и отпуснах болната си глава на възглавницата, — че един двоен скоч с малко лед ще оправи нещата.
— Никакъв алкохол — отсече Сузи. — Може да си получил сътресение на мозъка. Ще повикам лекар.
— Няма ми нищо. Не искам лекар. Просто получих удар по черепа. Професионална травма. Утре ще се оправя. Само ми дай нещо за Пиене.
Тя въздъхна и излезе. Чух я да налива и да подрънква с леда. Когато се върна, се чувствах по-добре. Зарадвах се, защото беше взела чаша и за себе си. Седна на леглото и ме загледа угрижено.
— Всичко е наред, бебчо — казах аз. — Не гледай толкова трагично.
Тя отпи голяма глътка и потрепери.
— Знаеш ли колко се уплаших, Дърк, какво беше всичко това?
— Нищо, за което да тревожиш красивата си глава. Работя по нов случай и изглежда някой не е много доволен от това.
— Аха — кимна Сузи.
Вече беше разбрала, че никога не говоря за работата си. Бях успял да я убедя, че служителите на нашата агенция не приказват за това, с което се занимават.
— И, предполагам, че нямам право да попитам коя е Анджи?
— Нямаш. И точка по въпроса.
— Добре. Ще ти дам три хапчета за сън и ще те оставя да се наспиш.
Тя отиде в банята, намери хапчетата и се върна.
— А сега бъди добро момче, Дърк. Имаш нужда от един дълъг здравословен сън.
— Не бих възразил, ако дойдеш да ми правиш компания.
— Няма да стане. Изпий хапчетата.
Черепът ми се пръскаше по шевовете, така че идеята й ми се стори добра и се подчиних.
— Утре ще изпратя приятелчетата бояджии да оправят стената. Как са успели да влязат, Дърк?
— Предполагам, че с шперц.
— Добре. Ще изпратя и ключаря, за да смени бравата. Ще пусна новите ключове в пощенската кутия — Тя се наведе и ме целуна. — А сега заспивай.
Отиде си.
Заспах и въпреки че главата все още ме болеше зловещо, на следващата сутрин успях да се добера до колата и да отида при Бил в девет и петнадесет. Той се качи в своята и подкарахме към банката. Имахме още доста време и му разказах за предната нощ. Слушаше ме и само от време на време кимаше.
— Мирише ми на неприятности, Дърк — каза той накрая.
— Аз ги усещам с главата си, Бил. Но такава ни е професията.
— Доста бърза реакция, а? Толкова скоро… Някой трябва да е казал на тези типове, които и да са те, че се занимаваш с Анджи. Въпросът е кой?
— Ще трябва да разберем.
Беше десет без петнадесет, така че се измъкнах от колата на Бил.
— Ще ти дам знак — казах му аз и влязох в банката. Поне беше спряло да вали. Седях на удобния стол и се правех, че чета „Хералд“, но не изпусках от поглед мис Кърч, която говореше по телефона с тих, недоловим глас, натискаше разни бутони и изглеждаше вкисната.
Тогава тя изведнъж стана и пусна в действие хладната си усмивка — с няколко градуса по-топла от ледената.
Реших, че големият миг е настъпил и погледнах към входа.
Влезе едно момиче, което портиерът поздрави. Прекоси бързо фоайето, но имах достатъчно време, за да го разгледам както трябва.
Анджела беше слаба като кибритена клечка — отпред нямаше нищо, отзад — също. На главата си беше сложила голяма сламена шапка, като тези, които използват мексиканските селяни, когато работят на полето. Периферията скриваше лицето й. Освен това имаше огромни слънчеви очила. Беше облечена с широка, тъмна памучна фланела и джинси — дрехи, които носят всички млади хора по света. Обутите й в сандали крака не бяха с лакирани нокти. С нищо не се отличаваше от което и да било друго момиче, тръгнало да попътува през време на отпуската си. Едва ли и Грета Гарбо би могла по-добре да прикрие коя е всъщност.
Мис Кърч я поведе към кабинета на мистър Аклънд.
Аз излязох навън, за да предупредя Бил.
— Мацката със сламената шапка и джинсите. Видя ли я?
— Така си и мислех — отговори той. — Таратайката й е през две коли напред. Фолксваген костенурка. Наистина гледа да не бие на очи.
— Добре, Бил. Оставям колата тук. Ще я изчакаме и ще я проследим с твоята.
Появи се след десетина минути. Носеше малко пластмасово куфарче, без съмнение осигурено й от мистър Аклънд и без съмнение съдържащо десет хиляди долара в едри банкноти.
Не беше проблем да я проследим. Шофираше с позволената скорост. По едно време излезе от булеварда и се насочи към пристанището. След това зави наляво, отдалечи се от кейовете, където хвърляха котва яхтите на милионерите, мина по малка странична уличка и се насочи към пристана на рибарите, край който живееха отрепките.
По това време там кипеше усилена дейност. Рибарите тъкмо излизаха от баровете, за да се отправят с лодките си в морето за втори път тази сутрин. Млади хипита пиеха кафе с подути за сън очи. Анджела паркира на едно свободно място, а Бил я задмина, намери пролука за олдсмобила малко по-нататък, спря и изключи двигателя.