Слязох от колата тъкмо навреме, за да видя как Анджела пресича пристанището и, избягвайки ръмжащите тежки камиони, се насочва към един ред барове, кафенета и долнопробни ресторанти оттатък. Влезе в една дупка със западнал вид, на чиято фасада с олющени черни букви беше написано:
Отидох бавно дотам и спрях пред стъклената врата, изпоплескана с мазни отпечатъци от пръсти. На нея имаше табела:
Поколебах се за миг и реших, че е твърде рано да си пъхам носа в нещо, което можеше да се окаже и гнездо на оси. Трябваше най-напред да науча някои работи. Върнах се при колата, където ме чакаше Бил.
— Само за черни е — казах му аз. — Изчакай тук и виж колко време ще се забави. Аз ще поразпитам наоколо.
Преминах отново през оживеното пристанище и спрях пред таверна „Нептун“. Бях сигурен, че там ще открия Ал Барни. Подобно на някакъв постоянен елемент от пейзажа, той седеше на едно връзвало за кораби, въртеше из ръцете си празна кутия от бира и гледаше тъжно към морето.
Ал Барни беше всепризнат доайен на пристанището. Твърдеше, и не без право, че ушите и очите му винаги са отворени на четири. Едва ли имаше пристанищна далавера, с която да не е запознат.
Беше плешив, носеше мръсен потник и протрити памучни панталони, а коленете му подпираха огромно бирено шкембе. Освен от пристанищните клюки, Ал Барни се интересуваше преди всичко от бира и от едни специални наденички, потопени в някакъв ужасно силен сос, за който просто умираше и който би смъкнал кожата от устата на всеки нормален човек.
Ал и агенцията често си сътрудничеха — колегите го снабдяваха с бира и наденички, а той тях — с ценна информация.
Когато ме видя, Ал се усмихна като гладна акула и хвърли празната бирена кутия в морето.
— Радвам се да те видя, мистър Уолъс! Много се радвам. Тъкмо си мислех, че е станало време за закуска — поздрави той и се вгледа в мен. — На теб закусва ли ти се?
— Хайде да влезем в „Нептун“ — отговорих аз. — Ще ти поръчам наденички и бира.
— Ето това са думи на джентълмен, какъвто си — каза той. Надигна тежкия си корем и се заклатушка към заведението, а аз го последвах.
Веднага щом влязохме в мрачната, мръсна кръчма, Барни махна на Сам — негърът собственик:
— Закуска, Сам. И се поразмърдай.
— Веднага, мистър Барни. Сър! — отговори Сам и ми показа широката си ослепителна усмивка. — А за вас, мистър Уолъс? Кафе или нещо друго?
Бях опитвал кафето му, затова поклатих глава:
— Може би по-късно, Сам. Току-що закусих. Барни вече беше седнал на любимата си маса в ъгъла. Отидох при него.
— Как я караш напоследък, мистър Уолъс? — осведоми се той. — Добре ли си? Изглеждаш добре. А как е полковникът?
Вече бях научил ритуала много добре. Никога не биваше да му се задават въпроси преди третата бира и преди да е изял поне една порция смъртоносни наденички.
— Полковникът е във Вашингтон — отговорих аз и запалих цигара. — Аз съм добре, а ти, Ал?
— Е, не ставам по-млад. Кой ли пък става? — Барни поклати плешивата си глава. — Но не се оплаквам. Туристите ще започнат да идват другия месец — Малките му очички светнаха. — Какви хубави хора са това туристите! Приказват си с мен, снимат ме. Аз пък им разправям неща, от които могат да подмокрят гащите. Хората много обичат да слушат скандални истории.
Барни отново се усмихна като акула.
Сам дойде и сложи на масата халба бира и голяма чиния с ужасни на вид малки наденички, които изглежда дяволът би могъл да измисли. Барни веднага мушна три в устата си, сдъвка ги, хлъцна и на очите му се появиха сълзи. Преглътна и изпи половината бира.
— Нямаш представа от какво се лишаваш, мистър Уолъс! — каза той. — Нищо не може да се сравни с тях! Опитай една!
— Не, благодаря.
Лапна още три и последва същата процедура.
— Чудесни са за храносмилането.
Той довърши бирата и Сам долетя с нова. Аз чаках търпеливо.
Най-накрая, когато приключи с наденичките и изпи още една халба бира, той се оригна така, че прозорците издрънчаха и попита:
— С какво мога да ти бъда полезен, мистър Уолъс?
— Какво можеш да ми кажеш за „Черната кутия“?
Барни вдигна нагоре остатъка от веждите си.
— Свърталище на негри. Танци, мизерия, но е доста популярно.
Аз чаках без да отделям поглед от него.
— Няма проблеми с полицията — продължи той. — Преди една година го взе някакъв черен. Направи нещо като клуб. Наоколо няма много негри, повечето са виетнамци и пуерториканци. Та той направи кръчма, където да се събират неговите хора и да им е добре, да танцуват и така нататък.