В кралската гробница, базиликата Сен-Дьони, бе събран целият двор за погребението на Филип Хубави. В централния неф на църквата срещу новия гроб се тълпеше многочисленият род на Капетите, в тъмни пищни одеяния: чистокръвни принцове, перове лаици, перове духовници, членове на кралския съвет, придворни свещеници, конетабли, висши сановници.6
Придружен от петима придворни, до гробницата, която вече бе спуснат ковчегът, се приближи тържестве-но главният кралски домоуправител. Той хвърли вътре украсения си с резба жезъл, символ на длъжността му, в произнесе формулата, която обозначаваше официално преминаването от едно царуване към друго:
— Кралят е мъртъв! Да живее кралят! Присъствуващите тутакси повториха:
— Кралят е мъртъв! Да живее кралят!
И този вик, изтръгнат от сто гърди, отпращан от свод на свод, дълго кънтеше високо в църквата.
Принцът с убягващ поглед, тесни рамене и хлътнали гърди който ставаше в този миг крал на Франция, изпита странно усещане в тила си, сякаш в главата му избликнаха звезди. Обзе го такова вълнение, че се уплаши да не би да изгуби съзнание. Двамата му братя вдясно от него, Филип граф дьо Поатие и Шарл, който още нямаше собствено владение, гледаха втренчено гроба.
Вляво бяха застанали двамата му чичовци — граф дьо Валоа и граф д’ Еврьо, — и двамата снажни мъжаги. Първият бе минал четиридесетте, а вторият ги наближаваше.
Граф д’Еврьо беше в плен на отдавнашни спомени. „Преди двадесет и девет години и ние бяхме трима синове, изправени на същото това място пред гроба на баща си… А ето че сега първият от нас си отива. Животът кажи-речи отмина.“ Погледът му се спря върху най-близкия покойник, крал Филип III. „Татко — помоли се горещо Луи д’Еврьо, — приемете в другото царство брат ми Филип. Той ви последва там.“
По-далеч се намираше гробницата на Луи Свети, а зад нея тежките статуи на великите предци. От другата страна на централния кораб имаше празни места. Един ден те щяха да се отворят за младия мъж, десетия поред Луи, който се качваше сега на трона, а след него за всички бъдещи крале, възцарили се един след друг. „Мястото ще стигне за още много векове“ — помисли си Луи д’Еврьо.
Монсеньор дьо Валоа наблюдаваше зорко всичко и скръстил ръце и вирнал брадичка, следеше за правилното протичане на церемонията.
— Кралят е мъртъв! Да живее кралят!…
Този вик отекна в базиликата още пет пъти, докато пред гроба минаваха дворцовите домоуправители и хвърляха жезлите си. Последният жезъл отскочи върху ковчега и после настана тишина.
В този миг Луи X беше обзет от силен пристъп на кашлица и въпреки всичките си усилия не можа да я овладее. Вълна кръв обагри бузите му и той се затресе конвулсивно в продължение на цяла минута, сякаш се канеше да изхрани душата си пред гроба на баща си.
Присъствуващите се спогледаха. Митри се доближиха до митри, корони до корони. Чуха се тревожни и състрадателни шепнения. Всеки си мислеше: „Ами ако и този умре след някоя седмица?“
Застанала сред перовете лаици, могъщата графини Мао д’Артоа, висока, пищна, с червени петна по скули-те, наблюдаваше племенника си Робер, чийто челюсти стърчаха над всички глави. Питаше се защо ли предната вечер той бе дошъл в Парижката света Богородица посред погребалната служба, небръснат, изкалян до кръста Откъде идваше? Какво бе правил? Появеше ли се Робер, във въздуха веднага се чувствуваше някаква интрига, Изглежда напоследък бе гледан добре в двора и това не можеше да не безпокои Мао, тъй като самата тя бе в немилост, откакто двете й дъщери бяха затворени — една-та в Дурдан, другата — в замъка Гаяр.
Обкръжен от легистите от кралския съвет, Ангьоран дьо Марини, пръв помощник на владетеля, когото по требваха, носеше траур като принц. Марини спадаше към редките личности, които могат да бъдат сигурни, че са влезли в историята, защото сами са я изковани.
„Ваше величество, кралю мой… — разговаряше мислено той с ковчега. — Толкова дни сме работили един до друг! Мислехме еднакво по всички въпроси. Допуснахме грешки, поправихме ги… През последните си дни вие бяхте отдалечили малко от мен, защото умът ви бе отслабнал, а и завистниците се мъчеха да ни разделят. Сам ще трябва да работя сега. Заклевам ви се, че достойно ще браня онова, което извършихме заедно.“
За да си даде сметка колко е могъщ, но и самотен, Марини трябваше да си представи удивителната си кариера, мислено да види откъде бе тръгнал и докъде бе стигнал. „Делото на държавника никога не е завършено“ — казваше си той. Този забележителен и ревностен политик действително мислеше за кралството като втори крал.
6
В началото на XIV век първите трима служители на короната били френският конетабъл, главнокомандуващ войските, канцлерът на Франция, комуто били поверени правосъдието, църковните и външните работи, и главният майордом на кралския дворец.
Конетабълът по право заседавал в кралския съвет. Имал стая в двореца и бил длъжен да придружава краля при всяко негово придвижване. В мирно време освен възнаграждение в натура получавал двадесет и пет су дневно, като в празнични дни тази сума била повишена на десет ливри. В период на враждебни действия или просто при придвижванията на краля заплатата му била удвоявана. Независимо от това, когато кралят яздел с войската по време на сражения, конетабълът получавал по сто ливри дневно допълнително.
Всичко, което се е намирало в превзетите от врага крепости или замъци, се падало на конетабъла, с изключение на златото и пленниците, които принадлежали на краля. Той избирал пръв след краля кон измежду взетите от противника коне. Ако кралят не присъствувал при превземането на някоя крепост, на нея издигали знамето с герба на конетабъла. На самото бойно поле дори кралят не можел да даде заповед за стрелба или атака, без да се посъветва с конетабъла и без той да даде нарежданията си. Конетабълът присъствувал задължително при коронясването на краля и носел сабята пред него.
По време на царуването на Филип Хубави и тримата му синове, както и през първата година на царуването на Филип IV от династията Валоа, френски конетабъл бил Гоше дьо Шатийон граф дьо Порсиен, който умрял на осемдесет години през 1329 година.
Канцлерът на Франция, подпомогнат от заместник-канцлера и от секретари — писари от кралската канцелария, трябвало да изготвя кралските декрети и да слага кралския печат, който се пазел при него. Затова той се наричал също пазител на печата. Заседавал в кралския съвет и в събранието на перовете. Бил глава на магистратурата, председателствувал всички съдебни комисии и се изказвал от името на краля в съдебните заседания.
По традиция канцлерът бил духовно лице. Когато в 1307 година Филип Хубави уволнил канцлера си епископ на Нарбона и предал държавния печат на Гийом дьо Ногаре, тъй като последният не бил духовник, той не получил титлата канцлер, а създаденото специално за него звание „Главен секретар на кралството“, а Марини бил провъзгласен за „Съуправител и главен ректор на кралството“.
От началото на 1315 година канцлер на Луи X става Етиен дьо Морне, каноник на Оксер и Соасон, преди това канцлер на граф дьо Валоа.
Главният майордом на двореца, наречен по-късно майордом на Франция, командувал целия благороднически и простосмъртен персонал на служба при краля. Под неговите заповеди бил ковчежникът, който водел сметководните регистри на кралския дом и отговарял за покъщнината, тъканите и гардероба. Той също заседавал в кралския съвет.
След това идвали измежду висшите служители на короната върховният началник на стрелците с арбалет, подведомствен на конетабъла, и първият шамбелан.
Главният шамбелан се грижел за оръжието и дрехите на краля. Той бил длъжен да бъде неотлъчно до него не само денем, но и нощем, „когато я нямало кралицата“. Той пазел тайния печат, приемал приветствия от името на краля и пред него се полагала клетва. Организирал церемониите по приемането на новите рицари, администрирал частната кралска хазна и присъствувал на събранията на перовете. Тъй като отговарял за гардероба на краля, той имал власт над галантеристите и всички занаятчии, свързани с облеклото, и на него бил подведомствен чиновникът, наречен „крал на галантеристите“, който проверявал мерките, теглилките, везните и аршините.
Други длъжности, отживелица от несъществуващи вече постове, били само почетни, но все пак давали право на участие в кралския съвет: такива били длъжностите главен камериер, главен интендант по вината и главен доставчик на хляба, заемани съответно през интересуващата ни епоха от Луи I Бурбонски, граф дьо Шатийон Сен-Пол и Бушар дьо Монморанси.