Това куче, подарък на банкера Толомей, не се разделяше от крал Филип през последните месеци. То като че ли не искаше да излезе и дращеше пода с нокти. Луи X го ритна в хълбока.
— Това животно носи нещастие. То дойде тук в деня, когато изгориха тамплиерите, в деня, когато…
В съседната стая се чуха гласове. Лакеят и кучето се разминаха на вратата с облечено в траурна рокля момиченце. Една придворна дама го побутваше да влезе.
— Идете, госпожа Жана. Идете да поздравите Негово Величество краля, зашия баща.
Това едва четиригодишно момиченце, с бледи бузи и много големи очи, беше засега наследницата на френския престол.
То имаше кръглото, изпъкнало чело на Маргьорит Бургундска, но тенът и косите му бяха светли. Пристъпваше, като гледаше право пред себе си, с упоритото изражение на малко обичаните деца.
Луи X махна гневно с ръка и не му позволи да се приближи.
— Защо са я довели? Не желая да я виждам тук. Незабавно да я отведат в двореца Нел. Тя трябва да живее там, защото именно там…
— Племеннико, овладейте се — посъветва го граф д’Еврьо.
Луи изчака да излязат малката принцеса и придворната дама, която беше по-изплашена и от детето.
— Не искам да виждам вече това копеле! — възкликна той.
— Сигурен ли сте, че не е ваше дете, Луи? — попита граф д’Еврьо, като дръпна дрехата си, за да не се опърли от огъня.
— Достатъчно ми е, че се съмнявам и не желая да призная нищо от жена, която ми е изменила.
— Детето обаче е русо като всички нас.
— И Филип д’Оне беше рус — горчиво възрази Вироглавия.
Граф дьо Валоа подкрепи младия крал.
— Навярно Луи има сериозни основания, братко, за да говори така — каза той властно.
— И освен това — кресна Луи X — не желая вече да чувам думата, която ми подхвърлиха преди малко в пасажа. Не желая да я отгатвам непрестанно в съзнанието на хората. Не желая да давам повече повод да мислят така за мен, щом ме видят.
Луи д’Еврьо за малко не отговори: „Ако беше по-великодушен и по-добросърдечен, момчето ми, жена ти може би щеше да те обикне…“ Помисли си за нещастното момиченце, което щеше да живее заобиколено само от равнодушни слуги в огромния и пуст дворец Нел. Луи възкликна неочаквано:
— Колко самотен ще се чувствувам тук!
Смаян и изпълнен със състрадание, д’Еврьо гледаше племенника си, който бранеше лошите си чувства, както скъперник златото си, гонеше кучетата, защото бил ухапан, гонеше дъщеря си, защото бил измамен, а се оплакваше, че е сам.
— Всяко човешко същество е самотно, Луи — поде сериозно той. — Всеки от нас е сам в часа на смъртта. Суета е да си въобразява, че не е същото и докато живее. Дори тялото на съпругата, с която спим, си остава чуждо тяло. Дори децата, които сме създали, ни са чужди.
Навярно създателят е пожелал да бъде така, та отделният човек да общува само с него и всички хора заедно само с него… Единственият ни лек срещу самотата е съчувствието и милосърдието или с други думи съзнанието, че и другите страдат от същото нещастие, както и ние.
С увиснали влажни коси, блуждаещ поглед и прилепнала към слабите му хълбоци риза, Вироглавия приличаше на току-що изваден от Сена удавник. Той замълча. Някои думи, точно от рода на милосърдие и съчувствие, бяха лишени от смисъл за него и той ги разбираше кажи-речи толкова, колкото латинския на свещениците.
— Значи, Робер, вие сте сигурен, че тя няма да отстъпи? — обърна се той към Робер д’Артоа.
Исполинът продължаваше да суши дрехите си и от панталоните му се вдигаше пара. Той поклати глава.
— Господарю и братовчеде, както ви казах снощи, най-настойчиво увещавах жена ви и си послужих с най — силните си доводи пред нея. Сблъсках се с много твърд отказ. И наистина смея да ви уверя, че няма да постигнем нищо… Знаете ли на какво разчита — коварно добави той. — Надява се вие да умрете преди нея.
Луи X инстинктивно докосна през ризата малката реликва която носеше на шията си. После се обърна към граф дьо Валоа:
— Е, какво ще кажете, чичо, виждате, че не е така лесно, както ми обещахте, и анулирането няма да стане много скоро!
— Виждам, мили племеннико, и мисля усилено как да го уредим — отвърна Валоа.
— Братовчеде, ако се боите от дългите пости — обади се Робер д’Артоа, — мога да ви доставя, щом пожелаете, сладки женички в леглото, които ще бъдат толкова поласкани да доставят наслада на един крал, че ще бъдат страшно мили…
Беше така разговорлив, сякаш ставаше въпрос за добре опечено месо или вкусна яхния.
Шарл дьо Валоа разпери отрупаните си с пръстени пръсти.
— Но кажете най-напред за какво ви е да анулирате брака си, докато още не сте се спрели на жената, за която искате да се ожените? Не се безпокойте толкова за анулирането, в крайна сметка всеки владетел винаги го получава. Нужно ви е главно да си изберете отсега съпруга, която да изглежда достолепно до вас като кралица и да ви даде потомство.