В отбранителните съоръжения на този исполински образец на военната архитектура бе предвидено всичко — пристъп, фронтална или обиколна атака, обграждане, изкачване на стените, обсада — всичко освен измяна.
Само седем години след изграждането му замъкът падна в ръцете на Филип Август, който същевременно отне на английския владетел и херцогство Нормандия.
Оттогава замъкът Гаяр се използуваше не толкова като крепост, а като затвор. Властта държеше там онези свои противници, чиято свобода застрашаваше държавата, а екзекутирането им би предизвикало смутове или конфликти с други сили. Който минеше по повдигащия се мост на тази цитадела, имаше малко надежда да види отново белия свят.
Цял ден под стрехите грачеха гарвани. Нощем вълци идваха да вият току в подножието на стените.
През ноември 1314 г. замъкът Гаяр, крепостните му валове и стрелковият гарнизон пазеха само две жени, едната на двадесет, другата едва на осемнадесет години — Маргьорит и Бланш Бургундски, две френски принцеси, снахи на Филип Хубави, осъдени на доживотен зат вор за изневяра на съпрузите си.
Беше последната сутрин на месеца в часа на утринната служба.
Параклисът се намираше във втория двор. Скалата му служеше за основа. Вътре беше мрачно и студено. По стените, лишени от каквато и да било украса, бе избила влага.
Имаше само три столчета — две вляво, заети от принцесите, и едно вдясно за коменданта на крепостта, Робер Берсюме.
Отзад стояха под строй войниците и по лицата им бе изписано същото отегчение и безразличие, както ако бяха ги повикали за събирането на фуража. Снегът, полепнал по подметките им, се топеше около тях и образуваше жълтеникави локвички.
Капеланът нещо се бавеше и не започваше службата. Обърнат гърбом към олтара, той триеше премръзналите си ръце с изпочупени нокти. Явно, непредвидено обстоятелство нарушаваше благочестивите му привички.
— Братя — произнесе той, — днес трябва да отправим особено горещо и особено тържествено молитвите си към небето.
Той се покашля, за да проясни гласа си, и се поколеба за миг, смутен от важността на събитието, което трябваше да оповести.
— Всевишният е призовал тези дни при себе си душата на нашия любим крал Филип. Тежка загуба за цялото кралство…
Двете принцеси обърнаха една към друга лицата си, пристегнати с касинки от грубо бежово платно.
— Нека ония, които са сгрешили пред него или са го оскърбили, се разкаят в сърцата си — продължи капеланът. — Нека ония, които приживе е засегнал с нещо, измолят за него милосърдието, от което се нуждае пред божия съд всеки смъртен в часа на смъртта, независимо дали е бил велик или нищожен…
Двете принцеси бяха паднали на колене и навели ниско глави, се мъчеха да прикрият радостта си. Не усеща ха вече студа, не чувствуваха тревогата и злощастието си. Огромна вълна на надежда ги заливаше. И ако в безмълвието си се обръщаха към бога, то бе за да му благодарят, че ги е избавил от страшния им свекър. От седем месеца насам, откакто ги бяха затворили в замъка Гаяр, светът най-сетне им пращаше една добра вест.
Войниците в дъното на параклиса се размърдаха. Те шушукаха, пристъпвайки от крак на крак.
— Дали ще ни раздадат по някое сребърно су?
— Защото кралят е умрял ли?
— Така се правело, както съм чувал.
— Ами-и-и… За смъртта не, може би за коронясването на новия.
— А как ще се казва новият крал?
— Дали ще води войни, та да видим малко свят?
Комендантът на крепостта се извърна и грубо заповяда:
— Молете се!
Новината го изправяше пред нови проблеми. По-възрастната затворничка беше съпруга на принца, който днес ставаше крал. „Ето ме ключар на френската кралица!“ — казваше си той.
Никога не е било лесно да си тъмничар на кралски особи. Робер Берсюме дължеше на двете осъдени жени, пристигнали при него с обръснати глави в края на месец април в каруци с черни чергила и ескорт от сто стрелци, най-лошите мигове от живота си. Две млади, прекалено млади жени, за да не изпитва състрадание към тях… Красиви, прекалено красиви, дори в грозните си шаячни рокли, за да не го вълнува близостта с тях през всичките тези дни, цели седем месеца… Ако съблазнеха някой сержант от гарнизона, ако избягаха, ако някоя от тях се обесеше или се разболееше тежко, все той, Берсюме, щеше да е виновен и упрекван за прекалената си мекушавост или суровост; във всеки случай нямаше да се отрази благоприятно на напредването му в службата. А и той като затворничките си съвсем нямаше желание да завърши дните си в крепост, шибана от ветровете, мокрена от мъглите, построена над тази част от долината на Сена, където от много време войната не се мяркаше вече, за да приюти две хиляди войници, а не едва сто и петдесет.