— Ах, чичо — произнесе гласно Вироглавия. — Защо ми казахте това?
Собственият му глас му се стори чужд. Той продължи да обикаля задъхан и треперещ около голямото, потънало в сянка легло.
Именно то го изпълваше с ужас. Именно то бе прокълнато и никога нямаше да може да заспи в него. Леглото на мъртвия. „Така ли ще прекарвам всички нощи на царуването си, обикаляйки около леглото, за да не умра?“ — питаше се той.
Но как да легне другаде? Как да извика хората си, за да му приготвят друга спалня? Откъде да почерпи смелост, за да каже: „Не мога да живея тук, защото се боя!“ И да се покаже пред домоуправителите и пред шамбеланите така разстроен, разтреперан и объркан?
Беше крал, а не знаеше как да управлява. Беше човек, а не знаеше как да живее. Беше женен, а нямаше жена… И дори унгарската принцеса да приемеше, колко седмици, колко месеци още трябваше да чака, преди нечие човешко присъствие да умиротвори нощите му?
„И дали тя ще ме обикне? Няма ли да постъпи като другата?“
Изведнъж той се реши. Отвори вратата и разтърси първия шамбелан, който спеше облечен в преддверието.
— Дам Йодлин ли се грижи все още за бельото в двореца?
— Да, господарю… Така ми се струва, господарю… — отвърна Матийо дьо Три.
— Узнайте дали е така и ако е тя, извикайте я незабавно. — И си помисли с ненавист: „Този тук спи!“
Изненадан, сънен, шамбеланът попита краля дали иска да сменят чаршафите му. Вироглавия кимна нетърпеливо.
— Точно така. Идете да я извикате, повтарям.
Върна се в стаята и поднови тревожното си сноване.
Питаше се: „Дали все още живее тук? Дали ще я намерят?“
Само след десет минути дам Йодлин влезе с куп чаршафи в ръка и Луи X тутакси усети, че вече не зъзне от студ.
— Монсеньор Луи, исках да кажа, Ваше Величество! — възкликна перачката. — Знаех си, че не трябваше да ви слагат нови чаршафи. В тях се спи зле. Месир дьо Три настоя, твърдеше, че обичаят го изисквал. Аз исках да ви сложат често прани и много тънки чаршафи.
Дам Йодлин беше едра, руса, пищна жена с големи гърди, създадена за кърмачка. Внушаваше представа за топлина и покой. Скоро бе навършила тридесет години, но на лицето й бе изписано юношеско ведро удивление. Под бялото боне, което си слагаше нощем, се изплъзваха дълги плитки с цвят на злато и падаха свободно върху нощницата й. Беше наметнала набързо една дреха.
Луи X я загледа безмълвно, докато Матийо дьо Три, готов да помогне с нещо, разбере, че нямат вече нужда от него.
— Извиках ви съвсем не за чаршафите — промълви най-сетне кралят.
— О, монсеньор… господарю, исках да кажа! Значи, щом се върнахте в двореца, си спомнихте за мен?…
Тя беше първата му любовница преди десет години. Когато Луи, едва петнадесетгодишен, бе разбрал, че скоро ще го женят за една бургундска принцеса, той бе обхванат от безумно желание да открие любовта, както и от страшна паника при мисълта, че няма да знае как да се държи със съпругата си. И докато Филип Хубави и Марини преценяваха политическите изгоди от този съюз, младият престолонаследник мислеше само за това природно тайнство. Нощем си представяше всички дами в двора, отстъпили пред неговия плам. Но денем стоеше безмълвен пред тях, с разтреперани ръце и убягващ поглед.
И после, един летен следобед в една безлюдна галерия внезапно се нахвърли върху това хубаво момиче с куп бельо в ръце. Спуснал се бе буйно, гневно, сякаш го беше яд на него за собствения му страх. Тя или никоя друга, сега или никога… Впрочем не я бе изнасилил: пък и би бил неспособен поради вълнението, тревогата и несръчността си. Поискал бе от Йодлин да го научи на любов. Понеже му липсваше самочувствие на мъж, беше използвал правата си на принц. Имал бе щастие. Йодлин не се подигра с него. Сметнала бе за чест да отвърне на желанието на кралския син в стаята за бельо, като дори остави у него впечатлението, че е изпитала удоволствие. По-късно той винаги се чувствуваше мъж с нея.
Някои сутрини, когато се канеше да се облече за лов или за тренировка, той я викаше и Йодлин бързо разбра, че само страхът поражда у него желание за любов. Няколко месеца преди идването на Маргьорит Бургундска, а и след това, Йодлин бе помагала на Луи Вироглавия да преодолява страха си.
— Къде е дъщеря ви сега? — попита я той.
— Живее при майка ми, тя я гледа. Не исках да остане тук с мен, много прилича на баща си — отвърна с лека усмивка Йодлин.
— За нея поне мога да си мисля, че е моя дъщеря — каза Луи.