— О, разбира се, монсеньор. Тя наистина е ваша дъщеря… Ваше Величество, исках да кажа… Лицето й с всеки ден все повече прилича на вашето. Ще се притеснявате, ако хората от двореца я видят.
Защото от беглите им връзки се бе родило едно дете, кръстено Йодлин като майка си. Всяка малко по-ловка жена би осигурила материалното си благополучие чрез подобна бременност и би създала потомство на барони. Но Вироглавия така се боеше да признае този факт на Филип, че Йодлин, пак от жалост, бе замълчала.
Бе омъжена и по това време мъжът й, дребен писар при месир Ногаре, все препускаше след легиста по пътищата на Франция и Италия. Когато при завръщането си завари жена си на път да ражда, той преброи на пръсти и се накани да избухне. Но даден тип жени обикновено привличат мъже с една и съща природа. Писарят не беше особено силен духом. Щом жена му призна откъде идеше този подарък, страхът угаси гнева му, както вятърът духва свещта. След като също предпочете да премълчи, той умря малко по-късно, не впрочем от огорчение, а от неизлечима болест в червата, която бе донесъл от римските блата.
Дам Йодлин бе продължила да се грижи за прането в двореца срещу пет су за сто изпрани покривки. Беше станала първа перачка, завидно положение в кралския дворец. През това време малката Йодлин растеше и потвърждаваше склонността на извънбрачните деца да издават с лицата си незаконния си родител. И дам Йодлин се надяваше, че Луи ще си спомни някой ден за нея. Той така горещо й бе обещал, така тържествено се бе заклел, че в деня, когато стане крал, ще отрупа със злато и титли дъщеря си!
Тази вечер Йодлин си мислеше, че с право се е надявала, и се удивляваше, че той така бързо държи да изпълни обещанието си. „Не е лош по сърце — казваше си тя. — Заядлив е, но не е лош.“
Развълнувана от спомените, от чувството, че времето лети, от странните прищевки на съдбата, тя гледаше този владетел, който неотдавна бе проявил за пръв път в обятията й тревожната си мъжественост и който седеше сега в дълга нощница на старинния стол, обвил колене с ръце, с паднали по лицето коси.
„Защо — питаше се тя, — защо точно на мен се случи това?“
— На колко години е дъщеря ти днес? — попита Луи X. — Девет, нали?
— Точно девет, господарю.
— Щом стане на възраст за женене, ще й създам положение на принцеса, държа на това. А какво искаш самата ти?
Нуждаеше се от нея. Сега или никога бе моментът да се възползва. За високопоставените на земята скромността няма никаква стойност. Трябва да побързаш да предявиш нужда, искане, желание, дори ако нямаш такова в мига, когато те са готови да го изпълнят. Тъй като те по-късно не се чувствуват задължени само защото веднъж са предложили, и забравят да дадат. Вироглавия с готовност би уточнявал цяла нощ с нея подаръците си, стига само да остане с него до разсъмване. Но изненадана от въпроса му, тя отговори само:
— Каквото обичате, господарю.
Скоро мисълта му се върна към него самия.
— Ах, Йодлин, Йодлин, трябваше да те извикам в двореца Нел, където така се измъчих през тези месеци.
— Зная, монсеньор Луи, зная, че съпругата ви не ви е обичала, както трябва, но как бих посмяла да дойда при вас! Не знаех дали ще се зарадвате или засрамите, като ме видите.
Той я гледаше, но вече не я слушаше. Очите му бяха втренчени, прибулени. Йодлин много добре знаеше какво означава този поглед, познат й още от времето, когато Луи беше на петнадесет години.
— Легни — внезапно й заповяда той.
— Тук ли, монсеньор… искам да кажа, господарю — прошепна ужасена тя, като посочи леглото на Филип Хубави.
— Точно тук! — отвърна с глух глас Вироглавия.
За миг тя се поколеба, струваше й се светотатство. Но в крайна сметка Луи беше сега крал и това легло бе станало негово. Свали нощната си шапчица, смъкна наметката и ризата си. Златните й плитки се разплетоха. Беше малко по-пълна от преди, но тялото й бе запазило хубавата си линия, широкия, успокояващ гръб, копринено гладките бедра, по които трепкаше светлината… Жесто-вете й бяха покорни, а в този миг той жадуваше именно за покорство. Както затоплят с грейка леглото, за да изгонят студа, така това хубаво тяло щеше да изгони от него демоните. Малко тревожна, зашеметена, Йодлин се плъзна под златната завивка.
— Права съм била — веднага каза тя, — новите чаршафи са твърди! Знаех си аз.
Луи трескаво се освободи от нощницата си. Мършав, с костеливи рамене, тромав поради несръчността си, той се нахвърли върху нея с отчаян порив, като че ли не можеше да търпи най-малко отлагане.
Напразно бързаше! Кралете не заповядват на всичко и в някои неща са изложени на същите разочарования, както другите мъже. Страстта на Вироглавия беше въображаема. Вкопчен в раменете на Йодлин, подобно на удавник за шамандура, той напразно се мъчеше да надвие нищо необещаващата си немощ. „Ех, ако само с това е удостоявал мадам Маргьорит, не е чудно, че му е изменила“ — мислеше си Йодлин.