После се обърна към Юг дьо Бувил и попита, но така, че да го чуят всички:
— Болен ли е месир дьо Прел? А дали месир Бурдьоне, дьо Бриансон и Дюбоа са били възпрепятствувани, та не виждам никого от тях? Предупредили ли са, че ще отсъствуват?
Дебелият Бувил се поколеба за миг и отговори с наведени очи:
— Не бях натоварен да свикам съвета. Месир дьо Морне се погрижи за това.
Като се облегна на стола, който бе присвоил, Валоа заяви с едва прикрито безочие:
— Не вярвам да сте забравили, месир дьо Марини, че кралят поканва в съвета когото пожелае, както пожелае и когато пожелае. Това е суверенно право.
Марини за малко не отговори, че ако наистина е право на краля да кани за съвета когото си ще, негов дълг също е да избира хора, които разбират от държавните работи, а компетентността не се изгражда от днес до утре.
Предпочете обаче да запази доводите си за по-уместен спор и седна, привидно спокоен, срещу Валоа на останалия празен стол, вляво от креслото на краля.
Отвори чантата с документи, извади пергаменти и бележници и ги нареди пред себе си. Нервни и тънки, ръцете му контрастираха с тежкото му тяло. Потърси машинално под плота на масата кукичката, на която закачваше обикновено чантата си и подтисна раздразнението си.
Валоа тайнствено разговаряше с племенника си Шарл Френски. Филип дьо Поатие четеше, приближил до късогледите си очи документ, отнасящ се до негов васал, конетабълът му го беше подал. Луи д’Еврьо мълчеше. Всички бяха облечени в черно. Но монсеньор дьо Валоа, въпреки дворцовия траур, бе натруфен по-пищно от когато и да било. Кадифената му наметка бе така украсена със сребърни бродерии и белки, че бе заприличал на кон от погребална колесница. Пред него нямаше нито свитък пергамент, нито бележник. Предоставяше на канцлера си унизителното занимание да чете и пише, а самият той само говореше.
Вратата към кралските покои се отвори и се появи Матийо дьо Три.
— Месир11, кралят — съобщи той.
Валоа стана пръв и се поклони с толкова подчертана почит, че можеше да бъде изтълкувана като царствено покровителство. Вироглавия каза:
— Извинете, месир, за закъснението ми…
Не довърши, ядосан от глупавите си думи. Забравил бе, че е крал и има право последен да дойде на съвета. Отново го обзе странно притеснение, както предния ден в Сен-Дьони и както през изминалата нощ в бащиното легло.
Действително бе настъпил часът да се прояви като крал. Но кралското държание не се придобива по чудо. Отпуснал ръце, със зачервени очи, Луи не помръдваше. Забрави самият той да седне или да подкани съветниците си.
Секундите течаха. Мълчанието ставаше мъчително.
Матийо дьо Три направи необходимото: шумно отмести назад креслото на краля. Луи седна и прошепна:
— Седнете, месир!
Пак мислено видя баща си на същото това място, и машинално зае позата му, опрял длани на облегалките на креслото. Това му вдъхна известна самоувереност. После той се обърна към граф дьо Поатие и му каза:
— Братко, първото ми решение се отнася до вас.
Възнамерявам да обявя графството ви Поатие за перство, щом дворцовият траур изтече. Така ще бъдете сред перовете и ще ми помагате да нося короната.
После се обърна към другия си брат:
— На вас, Шарл, искам да дам във владение графството Ла Марш със съответните права и доходи.
Двамата принцове станаха, приближиха се към двете страни на кралското кресло и целунаха ръка на по-голе мия си брат в знак на благодарност. Решенията в тяхна полза не бяха нито изключителни, нито неочаквани. Беше станало традиция да се дава титлата пер на първия брат на краля и от друга страна, отдавна се знаеше, че графството Ла Марш, откупено от Филип Хубави от Лузинян, ще принадлежи на младия Шарл.12
Въпреки това монсеньор дьо Валоа гордо се изпъчи, сякаш инициативата изхождаше от него. Същевременно кимна леко към двамата принцове, като че ли искаше да каже: „Виждате ли, потрудих се за вас.“
Луи X не беше така доволен обаче, защото бе пропуснал да отдаде най-напред почит на паметта на баща си и да каже няколко думи за приемствеността на властта. Предварително подготвените две красиви фрази бяха излетели от ума му. Сега вече не знаеше как да продължи.
Отново настъпи мълчание. Тягостно и неловко. Явно нечие отсъствие се чувствуваше на това заседание, отсъствието на покойния крал. Ангьоран дьо Марини гледаше младия владетел и явно очакваше да чуе: „Месир, утвърждавам ви във функциите ви на съуправител и главен ректор на кралството.“
Тъй като не чу нищо подобно, Марини даде вид, че тези думи са били произнесени, и попита:
— По кои въпроси, господарю, бихте желали да бъдете осведомен? За постъпленията на налозите и данъците, за състоянието на държавното съкровище, за декретите на парламента, за глада, който се шири в провинциите на кралството, за разположението на гарнизоните, за положението във Фландрия, за исканията, представени от Бургундския и Шампанския барон?
12
Грамотите, с които било дадено графството Марш на Шарл Френски и перската титла на Филип дьо Поатие, са били издадени през март и август 1315 година.