Марини продължи:
— Добродетелността на жените е нещо несигурно, Ваше Величество, както и хубостта им е преходна, а провинциите остават. През тези години кралството спечели от браковете повече земи, отколкото от войните.
Така например монсеньор дьо Поатие владее Конте — Франш, така…
Валоа грубо го прекъсна:
— Нима съветът ще слуша само перченията на месир дьо Марини или ще обсъди желанията на краля?
— Именно с оглед на тях, монсеньор — отвърна доста рязко Марини, — би трябвало да не слагаме колата пред впряга. Кралят би могъл да има всички принцеси на света и много добре разбирам нетърпението му. Но все пак трябва най-напред да разтрогнем брака със сегашната му съпруга. Монсеньор д’Артоа като че ли не е донесъл от замъка Гаяр очаквания отговор. Така че е необходим папа за анулирането на брака.
— Този папа, който ни обещавате вече шест месеца, Марини, но още не се е излюпил от ненамираемия конклав. Вашите пратеници така хубавичко са се подиграли и погаврили с кардиналите в Карпантра, че те са се разбягали със запретнати раса по полето. Нямате основание да се хвалите с този случай! Ако бяхте проявили повече умереност и уважение към служителите на бога — нещо, което ви е съвсем чуждо, — нямаше да бъдем така затруднени.
— Досега се стремях да осуетя избирането на папа, който да бъде креатура единствено на владетелите в Рим или на онези в Неапол, защото крал Филип искаше папа, който да служи на Франция.
Властолюбивите личности са движени преди всичко от желанието си да упражняват въздействие над цялата вселена, да създават събитията и да доказват правотата си. Богатство, почести, отличия са само средства в очите им. Марини и Валоа спадаха към тази категория хора. Открай време бяха противници и само Филип Хубави бе съумял да предотврати сблъсъка им, използувайки възможно най-пълноценно политическата мъдрост на легиста и военните качества на принца. Но техният спор беше над възможностите на Луи X и той бе съвсем безпомощен да го разреши.
Граф д’Еврьо се опита да усмири духовете и направи едно предложение, което бе прието от двете страни.
— А ако едновременно с обещанието за женитба с принцеса Клеманс накараме краля на Неапол да приеме за папа някой френски кардинал?
— Тогава естествено, монсеньор — заяви вече по-спокойно Марини, — този съюз би бил осмислен. Само че доста се съмнявам, че ще успеем.
— Нищо не губим да опитаме. Нека изпратим пратеници в Неапол, ако такова е желанието на краля.
— Разбира се, монсеньор.
— Какво ще кажете, Бувил? — попита внезапно Вироглавия, за да даде вид, че поема решението на въпроса в свои ръце.
Дебелият Бувил се стресна. Като шамбелан той беше превъзходен. Внимаваше за разходите, беше безупречен домоуправител, но умът му особено не се възвисяваше. Затова Филип Хубави се обръщаше в съвета към него май само за да му заповяда да отвори прозорците.
— Ваше Величество — заяви той, — семейството, от което ще вземете съпругата си, е благородно. Там се спазват рицарските традиции. За нас би било чест да служим на кралица…
Млъкна, смразен от погледа на Марини, който сякаш казваше: „Изменяш ми, Бувил!“
Между Бувил и Марини съществуваха стари, приятелски връзки. Та нали точно у бащата на Бувил, Юг II, тогава главен шамбелан, по-късно убит пред очите на Филип Хубави в Мон-ан-Певел, Марини най-напред бе постъпил като щитоносец. По време на необикновеното си издигане той винаги бе останал верен на сина на първия си господар.
Бувиловци спадаха към най-висшата аристокрация. Длъжността шамбелан поне, ако не главен шамбелан, беше едва ли не наследствена за тях. Юг III, който наследи брат си Жан, заместил на свой ред баща им Юг II, по темперамент и по атавизъм бе толкова предан служител на короната и така заслепен от кралското величие, че заговореше ли го кралят, можеше само да се съгласява с него. Обстоятелството, че Вироглавия бе некадърник и забъркана глава, нищо не променяше и щом бе станал крал, Бувил бе готов да пренесе върху него цялото усърдие, което бе засвидетелствувал на Филип Хубави.
Старанието му бе незабавно възнаградено, защото Луи X реши да изпрати в Неапол именно него. Този избор изненада всички, но не предизвика възражения. Въобразявайки си, че ще уреди всичко тайно с писма, Валоа смяташе, че един посредствен, но покорен човек е точно пратеникът, който му трябваше. А Марини си мислеше: „Пратете Бувил. Той е толкова способен да води преговори, колкото едно петгодишно дете. Сами ще видите резултата.“
Цял изчервен, добрият служител по този начин се оказа натоварен с висока мисия, на каквато не се надяваше.