II
АНГЬОРАН ДЬО МАРИНИ
Предшествуван, както обикновено, от двама сержанти с тояжки, украсени с лилии, и следван от секретари и щитоносци, Ангьоран дьо Марини се задушаваше от гняв на път за в къщи. „Този негодник, тази лисица, да ме обвини, че спекулирам с договорите! Подобен упрек е най-малкото смешен, идвайки от него, който цял живот се продава на онзи, който му предлага повече… И това кралче с мозък на муха и злост на оса не каза нито дума в моя полза, а само ми отне властта над държавното съкровище!“
Той крачеше, без да вижда нито улиците, нито хората. Толкова дълго и толкова отвисоко управляваше другите, че бе загубил навика да ги гледа. Парижаните му правеха път, кланяха се, сваляха почтително шапки, а после се сподиряха с погледи, споделяйки някоя горчива забележка. Не го обичаха или вече не го обичаха.
Стигнал до двореца си на улица Фосе-Сен-Жермен, той прекоси с бързи крачки двора, хвърли плаща си на първата протегната ръка и без да се разделя с чантата си с документи, изкачи витата стълба.
Големи сандъци, големи свещници, дебели килими, тежки завеси — дворецът бе обзаведен само със солидна покъщнина, предназначена за продължителна употреба. Цяла армия лакеи бе в услуга на господаря и цяла армия писари работеше в услуга на кралството.
Ангьоран бутна вратата на стаята, където предполагаше, че е жена му. Тя бродираше край камината. Сестра й беше с нея, госпожа дьо Шантьолу, бъбрива вдовица. Две италиански хрътки, мънички и зиморничави, подскачаха в краката им. Като видя изражението на мъжа си, жена му веднага се разтревожи:
— Какво се е случило, мили приятелю?
Алипс дьо Марини, родена дьо Монс, вече почти пет години живееше в постоянно възхищение от мъжа, който се бе оженил за нея след смъртта на първата си жена, и се бе привързала трайно и страстно към него.
— Случи се това — отвърна Марини, — че сега, когато крал Филип вече го няма, за да ги сплашва с камшика си, кучетата се нахвърлиха върху мен.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Той й благодари, но така сурово, добавяйки, че е в състояние сам да се справи, че очите на младата жена се напълниха със сълзи. Тогава Ангьоран се наведе, целуна я по челото и прошепна:
— Зная добре, Алипс, че само вие истински ме обичате!
После мина в работния си кабинет и хвърли чантата върху един сандък. Заразхожда се известно време от единия до другия прозорец, за да даде възможност на разума да вземе връх над гнева. „Отнехте ми държавното съкровище, млади господарю, но забравихте останалото. Почакайте, няма да ме сломите толкова лесно.“
Той дрънна със звънчето.
— Незабавно четирима сержанти — нареди на влезлия камериер.
Извиканите сержанти се качиха в стаята на стражата. Марини разпредели помежду им следните поръчения:
— Ти ще намериш месир Ален дьо Парей в Лувъра. Ти ще извикаш брат ми, архиепископа, трябва да е в епископския дворец днес. Ти — месир Дюбоа и месир Раул дьо Прел, а пък ти — месир Локтие. Ако не са в домовете си, помъчете се да ги откриете. И на всички кажете, че ги чакам тук.
Щом четиримата мъже излязоха, той дръпна една завеса и отвори вратата на канцеларията на частните си секретари.
— Някой, за да му диктувам.
Дойде един писар с пюпитър и пера. Обърнат гърбом към огъня, Марини поде:
„До всемогъщия, многообичан и многоуважаван господар, крал Едуард Английски, Аквитански херцог… Господарю, в състоянието, в което ме заварва отиването при бога на моя господар и владетел, многооплаквания крал Филип, най-великия, когото е познавало кралството ни, се обръщам към вас, за да ви уведомя за неща, които засягат благото на двете нации…“
Той прекъсна диктуването, за да позвъни отново. Камериерът влезе. Марини му заповяда да потърси Луи дьо Марини, сина му. После продължи да диктува писмото.
От 1308 година, когато френската принцеса Изабел се омъжи за Едуард II Английски, Марини бе имал случай да окаже на английския крал не една политическа или лична услуга.
Положението в Аквитанското херцогство винаги бе трудно и напрегнато поради особения статут на огромното френско владение, собственост на чужд суверен. Там се чувствуваха последиците от водената сто и повече години война, от непрестанните ежби, от оспорваните или отхвърлените договори. Когато гиенските васали се обръщаха, водени от интерес и съперничество ту към единия, ту към другия владетел, Марини винаги се бе старал да осуетява конфликтите. От друга страна, Едуард и Изабел съвсем не бяха хармонично семейство. Когато Изабел се оплакваше от анормалните склонности на мъжа си и го упрекваше за любимците му, с които водеше открита война, Марини й препоръчваше спокойствие и търпение в името на благото на двете кралства. И най-сетне английската хазна често оставаше празна и когато Едуард изпитваше особени финансови затруднения, Марини успяваше да му издействува заем.